Смачках дрехите на кълбо и ги хвърлих към Бек. Те паднаха на земята край него и се разгърнаха с тихо шумолене, но той не им обърна внимание. Очите му се местеха от мен към рафтовете с книги зад гърба ми. Можех да видя как изражението му бавно се променя, докато вълкът Бек отстъпва мястото си на човека Бек.
Най-накрая той сграбчи анцуга с треперещата си ръка и се обърна към мен. Остави суитшърта да лежи на пода.
— Как го направи? — попита, след което отмести очи от мен, все едно не очакваше да знам отговора на този въпрос, и вместо това сведе поглед към ръцете си, разтворил широко пръсти. Разгледа ги внимателно, въртейки длани пред себе си, смръщил вежди. Жестът беше толкова странен и интимен, че извърнах очи встрани. Незнайно защо, това ми напомни за погребението на Виктор.
— Коул — произнесе Бек, а гласът му беше нисък и дрезгав. Той прочисти гърлото си и прозвуча малко по-добре при втория опит. — Как го направи?
— Адреналин — беше най-простият възможен отговор. — Както и няколко от другарчетата на адреналина.
— Откъде знаеше, че ще подейства? — попита Бек, а после, преди да имам възможност да му отвърна нещо, си отговори сам. — Не си знаел. Аз съм бил експеримент.
Не казах нищо.
— Знаеше ли, че съм аз?
Не виждах смисъл да лъжа. Кимнах.
Бек вдигна очи:
— Радвам се, че си знаел. Има вълци в тези гори, които трябва да си останат вълци.
Той внезапно осъзна, че Грейс стои до мен.
— Грейс. Със Сам… Проработи ли? Дали той е…?
— Проработи — каза тихо Грейс, кръстосала плътно ръце пред гърдите си. — Той е човек. Не се е трансформирал от тогава.
Бек затвори очи и отметна глава назад, отпуснал рамене. Видях го как преглъща. Това беше толкова искрен и оголен израз на облекчение, че ми беше трудно да го наблюдавам.
— Той тук ли е? — попита той.
Грейс извърна очи към мен.
Чух гласа на Сам от стълбите. Звучеше по начин, по какъвто никога не го бях чувал досега:
— Тук съм.
Бек.
Не можех да събера мислите си, разпилени по стълбите край мен.
той е ръка на рамото ми
вой на спирачки върху мокрия асфалт
гласът му разказва детството ми
мирисът на гора на моята улица в предградията
почеркът ми прилича на неговия
вълци
той вика от другия край на къщата домашното, сам
сняг, притиснат към кожата ми
дръж се, казва ми той, не се страхувай, ти все още си сам
плътта ми се раздира и се разтваря
ново бюро за всичките ми книги
аз
потните ми длани върху волана в колата му
никога
безкрайни вечери край барбекюто в двора
не съм искал
ти си най-добрият сред нас, Сам
това
Петдесет и пета глава
Първата ми мисъл беше, че Сам трябва да поговори с Бек, за да сложи в ред противоречивите си чувства спрямо него, а втората — че Коул трябва да обсъди с Бек различните си научни идеи, които беше изпробвал върху себе си, но третата ми мисъл беше, че аз май бях единствената тук, която помни конкретната причина, заради която задължително трябваше да говорим с Джефри Бек.
— Бек — казах, чувствайки се малко странно, задето се обръщам към него, но никое от момчетата не го правеше, така че нямах избор. Съжалявам, че трябва да ти задаваме въпроси, когато се чувстваш така.
Беше очевидно, че той страда; Коул го беше превърнал в човек, но само отчасти. Долавях ясно миризмата и аурата на вълк; ако затворех очи и използвах скритите си сетива, за да се съсредоточа върху него, силно се съмнявах, че бих го определила като човек.
— Направи го — каза Бек. Погледът му се премести от Коул към Сам и после обратно към мен.
— Том Кълпепър успя да получи одобрение за въздушен лов. След седмица.
Изчаках, за да видя как ще приеме това и дали ще има нужда от допълнителни разяснения какво точно искам да кажа.
Бек изруга тихо:
— Мамка му.
Кимнах.
— Мислехме, че бихме могли да преместим глутницата. Трябва да знаем как.
— Дневникът ми…
Бек рязко притисна длан към рамото си и я задържа там за миг, след което я отмести. Помислих си, че е по-трудно да наблюдаваш нечия чужда болка, отколкото самият ти да изпитваш такава.