— Прочетох го — обади се Коул и пристъпи напред. Изглеждаше по-малко притеснен от мен заради състоянието на Бек; може би имаше повече опит в това да вижда страдащи хора. — Написал си, че Хана ги е повела. Как? Как е успяла да запази мястото и посоката в мислите си?
Бек извърна очи към стълбите, където Сам стоеше мълчаливо, след което отговори:
— Хана беше като Сам. Тя можеше да запази част от човешките си мисли, докато беше вълк. Беше по-добра в това от останалите. Не толкова добра, колкото Сам, но по-добра от мен. Тя и Дерек бяха като дупе и гащи. Дерек беше добър в изпращането на образи. Хана и Пол събраха вълците, а Дерек остана човек. Той задържа в главата си образа на мястото, където отивахме, и й го изпрати. Тя поведе вълците. Той поведе нея.
— Сам може ли да го направи? — попита Коул.
Не исках да поглеждам към Сам. Знаех, че Коул вече е убеден в способността му да го стори.
Бек се намръщи срещу мен:
— Стига някой от вас да е способен да му изпраща образи в човешката си форма.
Сега вече извърнах очи към Сам, но изражението му не издаваше за какво си мисли. Нямах представа дали кратките неконтролирани мигове, в които той ми беше показвал златната гора, докато бях човек, или пък онази нощ в клиниката, когато аз му бях изпращала образи на нас двамата заедно, когато го инжектирах със заразената с менингит кръв, се брояха. В последния случай най-малкото ставаше дума за чисто физическа близост. Стоях точно до него. Не беше като да съм му изпращала образи от профучаваща край гората кола. Да изгубя отново Сам в името на толкова съмнителен план… не можех да понеса дори мисълта за нещо подобно. Бяхме се борили толкова яростно, за да остане в това тяло. Самият той ненавиждаше възможността да изгуби себе си.
— Мой ред е — каза Бек. — Мой ред е да задавам въпроси. Преди това обаче имам една молба. Когато отново се трансформирам, върнете ме в гората. Каквото и да се случи с вълците там, искам да се случи и на мен. Ако те живеят и аз ще живея. Ако те умрат, ще умра и аз. Ясен ли съм?
Очаквах Сам да протестира, но той не каза нищо. Нищичко. Не знаех какво да направя. Да отида при него? В изражението му имаше някаква ужасяваща отчужденост.
— Става — кимна Коул.
Бек не изглеждаше разочарован:
— Първи въпрос. Кажи ми за лекарството. Ти питаш дали Сам би могъл да поведе вълците, но той е човек. Значи лекарството не е подействало?
— Подейства — отвърна Коул. — Менингитът се бори с вълка. Ако съм прав, той все пак ще се трансформира в някакъв момент. Но в края на краищата ще спре, когато нещата се уравновесят.
— Втори въпрос — продължи Бек. Той се намръщи, болката се изписа в бръчките по челото му, след което лицето му се проясни. — Защо Грейс също се трансформира?
Когато ме видя да го гледам, присвила очи, той посочи носа си с кисело изражение. Стана ми някак приятно, че въпреки всичко беше запомнил името ми и проявяваше загриженост към мен. Беше трудно да не харесаш този човек; самата мисъл, че той беше наранил умишлено Сам, изглеждаше нереална, когато седеше насреща ти. Щом аз се чувствах толкова объркана в чувствата си спрямо Бек, след като го бях виждала едва няколко пъти, можех само да си представя какво му беше на Сам.
— Нямаме време, за да ти обясня в подробности — заяви Коул. — Накратко казано: защото тя е била ухапана и това в крайна сметка я застигна.
— Добре тогава, трети въпрос — каза Бек. — Можеш ли да я излекуваш?
— Този лек уби Джак — проговори за първи път Сам. Тогава той не беше тук, за разлика от мен, не беше наблюдавал как Джак умира от менингит, как пръстите му посиняват, когато сърцето му отказа да изпраща кръв до тях.
Тонът на Коул беше пренебрежителен:
— Той е бил заразен с менингит като човек. Това е битка, която не можеш да спечелиш. Заразата влезе в теб, когато беше вълк.
Вниманието на Сам беше съсредоточено единствено и само върху Коул:
— Как можем да бъдем сигурни, че си прав?
Коул махна с ръка към Бек.
— Защото все още не съм бъркал.
Само дето беше бъркал. Просто в крайна сметка бе излизал прав. Това ми се струваше важна разлика.
Бек се обади отново:
— Четвърти въпрос. Къде ще ги преместите?
— На един полуостров северно от тук — обясни Коул. — В момента имотът е собственост на едно ченге. То е разбрало за вълците и иска да помогне. Просто заради доброто си сърце.