Бек се намръщи.
— Знам какво си мислиш — каза Коул. — Вече съм решил да го купя от него. Добрината е хубаво нещо. Нотариален акт на мое име е нещо още по-хубаво.
Погледнах изумено към Коул, а той отвърна на погледа ми стиснал плътно устни. По-късно трябваше да поговорим с него за това.
— Последен въпрос.
Нещо в гласа на Бек ми напомни за първия ми разговор с него по телефона, когато Джак ме държеше като заложничка. Този глас беше толкова мил, толкова искрено добронамерен, че звукът му накара нещо в мен да се пречупи, нещо, удържало напора на толкова други емоции. Цялото му изражение в момента подсилваше този ефект: честното му ръбесто лице; бръчиците край очите и устните му, отсенки на някогашни усмивки, загрижената извивка на веждите му. Той потърка с ръка късата си кестенява коса и после погледна към Сам. В тона му се долавяше неимоверна тъга:
— Ще говориш ли изобщо с мен?
Ето го Бек, изправен пред мен и вече на път да се върне към вълчето си битие, а всичките думи ме бяха напуснали.
— Опитвам се да измисля какво мога да ти кажа — промълви той, загледан в мен. — Разполагам с може би десет минути, за да огледам сина си, за когото не вярвах, че ще надживее осемнайсетия си рожден ден. Какво да кажа. Сам? Какво да кажа?
Бях стиснал перилата на стълбите толкова силно, че кокалчетата на ръката ми бяха побелели. Аз бях този, който трябваше да задава въпросите, не Бек. Той беше човекът с отговорите. Какво очакваше от мен? Не можех дори да пристъпя, без кракът ми да попадне в отпечатъците от неговите стъпки.
Бек коленичи пред една от печките, без да отклонява погледа си от мен:
— Може би след всичко това вече не ни е останало нищо за казване. Аз…
Той поклати леко глава и сведе очи към пода. Краката му бяха бледи и нашарени с белези. Нещо в тях ми напомни за крачетата на дете.
В стаята бе надвиснала тишина. Всички гледаха към мен, сякаш очакваха да предприема хода си. Неговият въпрос обаче беше същият като моя: какво да кажа за десет минути? Имаше хиляди неща, които трябваше да бъдат казани. За това, че не знаех как да помогна на Грейс сега, когато тя беше вълк. За това, че Оливия беше мъртва, от полицията ме подозираха, а Коул държеше съдбите на всички ни в своите епруветки. Какво да направим, как да се спасим, как да бъда Сам сега, когато зимата носеше същото значение като лятото?
Гласът ми беше груб и нисък, когато заговорих:
— Ти ли шофираше?
— Да… — отвърна Бек тихо. — Да, ти би искал да знаеш това, нали?
Мушнах ръце в джобовете си. Част от мен предпочиташе да ги извадя оттам и да ги кръстосам пред гърдите си, но не исках да показвам колко неспокоен бях. Грейс изглеждаше така, сякаш се канеше да тръгне към мен, въпреки че не помръдваше от мястото си; сякаш искаше да тръгне, но краката й все още не бяха взели окончателното си решение. Исках я до себе си. Не исках тя да чуе този отговор. Бях изтъкан от невъзможности.
Бек преглътна отново. Когато вдигна очи към мен, лицето му изразяваше поражение. Беше готов да развее бялото знаме на истината. Да се предаде, за да бъде съден.
— Улрик шофираше — каза той.
Чух се как простенах едва доловимо и извърнах лице. Искаше ми се да измъкна някой кашон от главата си и да се сгуша в него, но Бек беше този, който всъщност ми бе казал за кашоните. В крайна сметка потънах в спомена за това как лежах в снега, как разкъсаната ми плът се усмихваше на небосвода, как над мен се бе надвесил вълк, а този вълк беше Бек.
Не можех да мисля за това.
Не можех да спра да мисля за това.
Затворих очи, но видението не изчезна.
Докосване по лакътя ме накара да отворя очи. Беше Грейс, която наблюдаваше внимателно лицето ми и държеше ръката ми толкова внимателно, все едно бях направен от стъкло.
— Улрик шофираше — повтори Бек, този път малко по-силно. — Пол и аз бяхме вълците. Аз… аз му нямах доверие, че ще остане съсредоточен върху задачата. Поне искаше да го прави. Аз го принудих. Знам, че не е нужно да ми прощаваш. Самият аз не съм си простил. Независимо колко правилни неща направих след това, онова, което ти причиних, винаги ще си остане грешка.
Той млъкна и си пое треперливо дъх.
Грейс прошепна в ухото ми:
— Поне го погледни, Сам. Не знаеш кога ще го видиш отново.
Погледнах го, понеже тя ме беше помолила да го сторя.