— Когато си мислех, че годините ти са свършили, аз…
Бек така и не довърши. Поклати глава, сякаш за да проясни мислите си.
— Никога не съм вярвал, че горите ще те вземат преди мен. А после трябваше да го направя отново — да намеря някой, който да се погрижи за нас. Чуй ме, Сам. Този път се опитах да го направя по правилния начин.
Той все още ме наблюдаваше в очакване на реакцията ми. Аз обаче не реагирах. Бях нейде далеч от всичко това. Бях някъде другаде. Ако се опитах, можех да открия нужните думи, които да сглобя в стих. Нещо, което да ме откъсне от този момент и да ме отведе оттук.
Бек видя това. Той ме познаваше така, както никой друг, дори и Грейс все още.
— Недей, Сам — каза той. — Не си отивай. Чуй ме. Трябва да ти кажа това. Живях с тази вина единайсет години. Сам, единайсет години, през които виждах изражението на лицето ти всеки път, когато осъзнаеше, че си на път да се трансформираш. Единайсет години, през които ме питаше дали наистина трябва да го правиш и тази година. Единайсет години…
Той замлъкна и притисна треперещата си ръка към устните си. Това беше бледа сянка на онзи Бек, когото бях видял за последно. Това не беше Бек от лятото. Това беше Бек от годината на смъртта. В тялото му вече не беше останала никаква сила, само в очите.
Внезапно гласът на Коул прогърмя в стаята:
— Сам, знаеш, че се опитвах да се самоубия, когато той ме откри. По онова време ставах все по-добър в тези си опити.
Погледът му беше прикован в мен, немигащ, предизвикателен.
— Ако не беше той, сега щях да съм мъртъв. Не ме е принуждавал. Нито мен, нито Виктор. И двамата избрахме този път. Не беше същото като с теб.
Знаех, че това е истина. Знаех, че съществуват, а вероятно и винаги щяха да съществуват две версии на Коул: онзи Коул, пред чиято усмивка тълпата замлъкваше, и другият Коул, който шептеше песни за откриването на своите Алпи. Знаех, че Бек някак е смъкнал сценичната маска, открил е този втори, по-истински Коул и му е дал шанс да живее.
С мен беше същото. Бек ме беше ухапал, но родителите ми бяха тези, които ме разрушиха. Когато дойдох при него, бях смачкан къс хартия, който той бавно и внимателно бе пригладил, не беше съградил отново единствено Коул.
Имаше толкова много различни версии на Бек. Безброй версии на една и съща пиеса, като всички те бяха оригиналът, и всичките бяха истина, и всичките бяха верни. Това би трябвало да е невъзможно. Очакваше ли се от мен да обичам всичките?
— Добре — каза Бек. Отне му няколко секунди, за да преодолее треперенето на гласа си. — Добре. Ако имам само десет минути. Сам, това е нещото, което искам да кажа. Ти не си най-добрият сред нас. Ти си много повече от това. Ти си по-добър от всички нас. Ако имам само десет минути, ще ти кажа да вървиш и да изживееш живота си. Ще ти кажа… моля те, вземи китарата си и изпей своите песни на възможно най-много хора. Моля те, направи още хиляда от тези твои проклети птички. Моля те, целуни това момиче милион пъти.
Бек внезапно замлъкна, сведе глава надолу към коленете си и я обви с ръце. Видях как мускулите на гърба му потрепват. Без да вдига глава, той прошепна:
— И моля те, забрави всичко за мен. Иска ми се да бях по-добър, но не съм. Моля те, забрави за мен.
Ръцете му бяха свити в юмруци зад главата му, кокалчетата му бяха побелели.
Толкова много начини да се сбогуваш.
— Не искам — промълвих.
Бек вдигна глава. Сънната артерия на врата му пулсираше бързо и силно.
Грейс пусна ръката ми и аз знаех какво искаше да ми каже с това. Да сляза по стълбите. Тя беше права. Слязох по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Бек неуспешно опита да се изправи в същия момент, когато аз коленичих до него. Челата ни почти се докосваха. Той трепереше силно.
През толкова много дни преди днешния Бек беше този, който коленичеше до мен, докато аз треперех на пода.
Чувствах се толкова разтърсен, колкото и той. Чувствах се така, сякаш бях разгънал всичките хартиени жеравчета на спомените си и бях открил нещо непознато, написано върху тях. Някъде по пътя си в една от тези птички бях загърнал надежда. През целия си живот бях смятал, че моята приказка звучи така: Имало едно време едно момче и то рискувало всичко, за да запази това, което обича. Истината обаче беше друга: Имало едно време едно момче и страховете му го изяли живо.
Бях приключил със страха. Всичко беше започнало онази нощ, когато стъпих във ваната с китарата си, и щеше да завърши, когато отново се изгубех във вълчето си тяло. Нямаше да се страхувам.