— Да правим хляб с немски акцент? — попитах.
— Точно това имах предвид — отвърна тя. В тона й имаше лековата нотка. Радвах се да я чуя. В момента малко несериозност ми идваше добре.
— Ще ми подадеш ли кърпата?
— Ще трябва да излезеш, за да си я вземеш.
— Хитруша — промърморих. Все още имаше топла вода. Застанах под струята, загледан в неравните разстояния между плочките под душа. Върховете на пръстите ми бяха започнали да гъбясват, а космите на краката ми бяха залепнали един към друг, оформяйки мокри сплъстени стрелки, сочещи към стъпалата ми.
— Сам? Мислиш ли, че Коул е прав за лечението? За менингита, който върши работа, ако си вълк? Мислиш ли, че трябва да опитам?
Това беше твърде труден въпрос, за да мога да му отговоря точно сега, след срещата ни с Бек. Да, аз исках тя да се излекува. Въпреки това имах нужда от доказателство, различно от самия мен, че този лек ще проработи. Исках нещо, което да превърне ужасната участ на Джак в незначителен процентен шанс за възможния изход. Бях рискувал всичко, за да получа човешкото си тяло, но сега, когато ставаше дума за Грейс, не исках тя да прави същото. От друга страна, как би могла да има нормален живот, без да се излекува?
— Не знам. Имам нужда от повече информация.
Това прозвуча твърде официално, като нещо, което Кьониг би казал. Събирам допълнителна информация.
— Мисълта ми е, че така или иначе, не е нужно да се притесняваме за това, докато не дойде зимата — каза Грейс. — Просто се чудех дали се чувстваш излекуван.
Не знаех какво да й кажа. Не се чувствах излекуван. Чувствах се точно както се беше изразил Коул — почти излекуван. Ветеран от войната с фантомна болка в ампутирания крайник. Все още чувствах вълка, който бях някога: той беше жив в клетките ми и спеше неспокойния си сън в очакване да бъде разбуден от рязка промяна в температурата, прилив на адреналин или игла във вената. Не знаех дали това усещане беше истинско, или просто си внушавах. Не знаех дали някой ден щях да се почувствам уверен в кожата си и да приема човешкото си тяло за даденост.
— Изглеждаш излекуван — настоя Грейс.
Видях лицето й, което ме наблюдаваше през процепа в края на завесата. Тя ми се ухили и аз извиках възмутено. Грейс се протегна покрай мен и затвори крана.
— Опасявам се — каза тя, издърпвайки завесата и подавайки ми кърпа, — че това е нещо, с което ще трябва да свикнеш с напредването на годинките.
Стоях мокър срещу нея и се чувствах извънредно смешен, а Грейс се усмихваше предизвикателно. Не ми оставаше нищо друго, освен да преодолея неловкостта. Вместо да взема кърпата, хванах брадичката й с мокрите си пръсти и я целунах. Водата от косата ми капеше по бузите и устните ни. Мокрех тениската й, но тя, изглежда, нямаше нищо против. Цял един живот, прекаран по този начин, ми се струваше твърде привлекателна идея. Казах галантно:
— Искрено се надявам, че това е обещание.
Грейс пристъпи под душа с обутите си в чорапи крака и обви ръце около мокрото ми тяло.
— Стопроцентово.
Петдесет и осма глава
Чух тихо почукване по задната врата. Прекрачих няколко чифта ботуши, градинарска лопатка и торба с храна за птици, след което отворих.
Коул Сейнт Клеър стоеше насред черния правоъгълник, очертан от рамката, пъхнал ръце в джобовете си.
— Покани ме да вляза — каза той.
Петдесет и девета глава
Вече беше съвсем тъмно, когато двете с Рейчъл пристигнахме до къщата на родителите ми в неделната вечер. Благодарение на забележителните си шофьорски дарби, останали недооценени от щатската полиция на Минесота, Рейчъл нямаше книжка, така че се наложи да я взема. Вместо поздрав тя ми беше показала окичената си с мъниста чантичка, която имаше усмихнато личице от едната страна, и след това на свой ред ме беше дарила с тънка бяла усмивка в мрака. Помислих си, че именно този мрак превръщаше завиването по алеята пред къщата на родителите ми в толкова сюрреалистично изживяване. Сега, когато бе включена единствено лампата на верандата, осветяваща пълзящата роза и част от стената, къщата изглеждаше по абсолютно същия начин, както в нощта, когато си бях тръгнала.