Паркирах зад колата, която си бях купила с парите от застраховката на предишната, и внезапно си спомних за една друга нощ, когато тялото на сърната беше разбило предното стъкло на бронкото, а аз бях решила, че съм изгубила Сам завинаги. Струваше ми се, че това се е случило преди милион нощи и едновременно с това — преди броени часове. Имах чувството, че настоящата нощ е начало и край.
До мен Рейчъл отвори чантата си с мънистата и усмихнатото личице и извади оттам гланц за устни с аромат на ягода. Тя настървено си сложи два пласта от плодовата броня, след което с рязък жест закопча чантата. Двете поехме смело към входната врата. Бяхме посестрими, готови да влязат в предстоящата схватка, а единственият ни боен вик беше звукът от стъпките ни по асфалта. Нямах ключ, така че ми се наложи да почукам.
Сега, когато вече бях тук, установих, че всъщност нямам никакво желание да преминавам през това, което ми предстоеше.
Рейчъл ме погледна.
— Чувствам те като любимата си по-голяма сестра, в което няма никакъв смисъл, защото всъщност сме на една и съща възраст.
Бях поласкана, но казах:
— Рейчъл, говориш странни неща.
И двете се разсмяхме, а смехът ни беше някак неуверен и почти беззвучен.
Тя потри устни в ръкава си; на жълтеникавата светлина, осигурена ни от пълната с мъртви нощни пеперуди лампа на терасата, видях, че го е правила и преди — върху маншета й имаше малка колекция от целувчици.
Опитах се да измисля какво да кажа. Опитах да си представя кой от двамата ще отвори вратата. Беше почти девет часа. Може би нито един от двамата нямаше да отвори. Може би…
Татко беше този, който отвори вратата. Преди да има възможност да реагира на факта, че стоя на прага пред него, мама извика от гостната:
— Не пускай котенцето навън!
Татко зяпна Рейчъл, а после мен. Междувременно едно коте на кафяви ивици с размерите на заек се промъкна през отворената врата и се стрелна в двора зад нас. Почувствах се абсурдно предадена от присъствието на котката. Единствената им дъщеря беше изчезнала безследно, а те си бяха взели котенце, за да ме замести?
Така че в крайна сметка първото нещо, което казах, беше:
— Имате си котка?
Баща ми беше достатъчно шокиран от присъствието ми, за да отговори искрено:
— Майка ти беше самотна.
— Котките са лесни за отглеждане — отбелязах. Не беше най-милият възможен отговор, но и той не ме беше дарил с най-милата откриваща реплика на света. Бях очаквала да намеря следи от отсъствието ми по лицето му, но той си изглеждаше по обичайния начин. Баща ми продаваше скъпи недвижими имоти и изглеждаше като човек, който продава скъпи недвижими имоти. Имаше добре поддържана осемдесетарска прическа и усмивка, която насърчаваше солидни авансови плащания. Нямах представа какво точно бях очаквала. Кървясали очи с торбички под тях, да изглежда състарен с десетина години, да е качил или загубил тегло — просто някакво реално доказателство за липсата ми през последните месеци и за това, че те са били тежки за него. Това бе всичко, което исках. Реално доказателство за страданието им. Нещо, което да ми покаже, че съм на път да направя погрешния избор, като им се противопоставя тази вечер. Само дето нямаше нищо такова. Вече исках просто да си тръгна. Бяха ме видели. Бяха разбрали, че съм жива. Работата ми тук беше приключена.
Точно тогава майка ми се появи иззад ъгъла.
— Кой е?
Тя замръзна.
— Грейс?
Гласът й я предаде при произнасянето на тази една-единствена сричка и аз разбрах, че в крайна сметка щях да вляза.
Преди да имам време да реша дали съм готова за прегръдка, се озовах насред такава, ръцете на майка ми бяха здраво сключени зад врата ми, а лицето ми бе притиснато във влакънцата на пуловера й. Чух я да мълви: Благодаря ти боже, Грейс, благодаря ти. Тя или се смееше или плачеше, но когато в крайна сметка ме пусна, не видях върху лицето и нито усмивка, нито сълзи. Долната и устна потрепваше. Обвих ръце около тялото си, за да прикрия треперенето им.
Не мислех, че завръщането ми у дома ще бъде толкова трудно.
В крайна сметка се озовах седнала пред масата за закуска, а родителите ми се настаниха срещу мен. Край тази маса витаеха адски много спомени основно за това как си стоях тук сама, което обаче не ги правеше по-малко скъпи за мен. Или най-малкото, заредени с носталгия. Сега обаче кухнята миришеше странно, на храна за вкъщи която е била ядена, прибирана по шкафовете и изхвърлена. Миризмата бе някак различна от тази която би трябвало да се носи от една кухня използвана за готвене. Това непознато ухание ме караше да се чувствам като в сън; мястото ми се струваше едновременно познато и чуждо.