Бях решила, че Рейчъл ме е изоставила и се е върнала в колата, но след една напрегната мълчалива минута я видях как се появи от коридора към входната врата понесла в ръце раираното котенце. Тя го остави на дивана, без да каже нищо, след което дойде и застана до мен. Изражението и ясно показваше, че в момента би искала да бъде където и да е другаде, само не и тук. Това, че въпреки всичко беше останала с мен ми се видя като особено смела постъпка и предизвика внезапен прилив на любов към нея. Всеки човек трябва да има приятели като Рейчъл.
— Това е много шокиращо, Грейс — обади се баща ми от другата страна на масата. — Осъзнаваш ли какво ни причини?
Майка ми се разплака.
Точно тогава желанието ми се промени. Вече не исках да видя доказателства за мъката им. Не исках да гледам как майка ми плаче. Дълго време се бях надявала че съм им липсвала, искаше ми се да са ме обичали толкова много, че изчезването ми да им е причинило болка, но сега, докато гледах лицето на майка си, от вина и съчувствие в гърлото ми се оформи тежка буца. Вече просто исках да приключваме с този разговор и да се прибера у дома. Това беше твърде мъчително.
— Не съм искала да ви причинявам…
— Мислехме, че си мъртва — прекъсна ме баща ми. — А през цялото това време ти си била с него. Без да се интересуваш, че ние…
— Не! — отсякох. — Не бях с него през цялото това време!
— Просто се радваме, че си добре — промълви мама.
Татко обаче все още не беше стигнал до момента с радостта:
— Можеше да се обадиш Грейс. Можеше просто да се обадиш, за да знаем че си жива. Това беше всичко, от което имахме нужда.
Вярвах му. Той всъщност нямаше нужда от мен. Имаше нужда единствено от доказателство, че ме има.
— Последния път, когато се опитах да разговарям с нас, вие ми казахте, че не мога да се виждам със Сам, докато не навърша осемнайсет. Говорехте един през друг и изобщо не си направихте труда да ме изслуша…
— Ще се обадя на полицията, за да им кажа, че си тук — заяви татко, който вече наполовина се беше надигнал от стола си.
— Татко — повиших тон аз. — Първо на първо, полицията вече знае това. Второ на второ, отново го правиш. Не чуваш дори и половината от това, което казвам.
— Нищо не правя отново — отсече той, след което извърна поглед към Рейчъл. — Защо си довела и Рейчъл?
Тя леко трепна, когато чу името си, после каза:
— Аз съм тук в ролята на арбитър.
Татко вдигна ръце във въздуха, все едно се предава. Жест, който хората правят, когато всъщност нямат никакво намерение да се предадат. После притисна длани към масата, сякаш си бяхме организирали сеанс по призоваване на духове и тя беше тръгнала да се мести.
— Нямаме нужда от арбитър — обади се мама. — Тук няма да се случи нищо неприятно.
— О, напротив — изсумтя татко. — Дъщеря ни избяга от дома си. Това е престъпление, Ейми. Съвсем истинско престъпление според законите на Минесота. Нямам намерение да се преструвам, че не се е случило. Нямам намерение да се преструвам, че тя не е избягала от нас, за да живее с гаджето си.
Нямах представа какво точно в това изказване ми помогна изведнъж да прозра всичко с кристална яснота. Родителските инстинкти на татко бяха просто някакъв автопилот, най-вероятно програмиран въз основа на телевизионни предавания и семейните филми, които пускаха през уикендите. Наблюдавах ги: мама галеше новото си котенце, което бе дошло от дивана и беше скочило в скута й, а татко ме гледаше втренчено така, сякаш не можеше да ме познае. Да, те бяха възрастни, но и аз бях такава. Също както преди малко, когато Рейчъл ми беше казала, че съм по-голямата й сестра. Родителите ми ме бяха отгледали така, че да порасна и съзрея максимално бързо, и не беше честно да се чувстват засегнати от факта, че това се беше случило.
Аз също притиснах ръце към масата като някакъв вид отзвук от позата на татко. И тогава казах това, което ми се беше искало да кажа от много време:
— Аз пък нямам намерение да се преструвам, че почти не умрях в колата ти, татко.
— О, я стига — възкликна той.
Стомахът ме заболя от надигналото се в мен възмущение.