Сънувах как обикалям из къщата, ходейки от стая в стая. Всичките бяха празни, но това беше някаква изпълнена с живот празнота, сякаш във всеки момент можех да се обърна и да видя, че някой стои зад гърба ми. Самата къща изглеждаше обитавана, при това не наскоро, а в момента, все едно хората, живеещи тук, просто бяха излезли навън, за да видят какво е времето, и щяха да се върнат след малко. Стаите също носеха следи от нечие присъствие: върху всяко легло имаше куфар или раница, пълни с дрехи, а до тях внимателно бяха поставени обувки, очакващи предстоящото заминаване. Върху леглото на Улрик лежаха лаптопът и електрическата му самобръсначка. Върху това на Пол имаше купчинка с перца за китара и няколко дивидита, за които никога не бях чувал. Дори и в общата спалня по леглата бяха оставени вещи: слушалките и камерата на Дерек, скицникът на Мелиса, лежащ до обувките й. Леглото на Бек беше празно.
Ходех от стая в стая и гасях лампите навсякъде, откъдето минех. Сбогувах се със стаята на Бек, където никой никога не беше живял. Сбогувах се със стаята на Улрик, където бяхме гледали хорър филми на лаптопа му. Слязох на долния етаж, без да влизам в собствената си стая. Сбогувах се с гостната, където веднъж бях седял с Грейс на дивана, едва крепейки се на границата между човека и вълка; където Изабел беше помогнала да спасим припадналия Коул. Изгасих лампите. Сбогувах се с жълтата стая, където Коул бе живял, а Джак беше умрял. Изгасих лампите в банята, която бях избягвал цяло десетилетие. Сбогувах се с кухнята, където нашите снимки бяха залепени или прикрепени с кабарчета на всеки шкаф; хиляди усмивки, всяка една от които беше искрена. Изгасих лампите и се насочих към мазето.
И тук, в библиотеката на Бек, заобиколени от книгите му, стояха неща, които липсваха в неговата стая. Неговият куфар и неговите обувки бяха оставени върху креслото му за четене. Край тях лежеше прилежно сгънатата му вратовръзка, а до нея имаше компактдиск с преплетени клони на обложката. Заглавието на албума беше изписано на единственото празно пространство, незаето от илюстрацията: Все още се събуждам.
Бек беше навсякъде край мен, живееше във всички книги, които беше чел. Обитаваше всяка страница. Той беше всеки герой и всеки злодей, всяка жертва и всеки престъпник. Той беше началото и краят на всичко.
Die lelze all turen
Dock nie hat man
an alle schon geklopt
(Последната от всички врати,
но човек така и не е почукал
на всички останали)
Това беше последното сбогуване. Изгасих лампите.
Беше останало още само едно място. Бавно се изкачих по стълбите до първия етаж, а после и до втория. Прекосих коридора и влязох в стаята си. Вътре хартиените ми птички пърхаха на конците си, обзети от предчувствие за предстоящо земетресение. Можех да видя всеки спомен, запазен в тези птички, образите танцуваха по крилете им като по телевизионен екран, а всички те пееха слънчевите песни, които бях пял преди. Бяха красиви и ужасени, нетърпеливи да бъдат пуснати на свобода.
— Кофти новини, Ринго — обади се Коул. — Всички ще умрем.
Събудих се от звъненето на телефона.
Адреналинът се стрелна през полузаспалото ми тяло при този внезапен шум и първата ми ясна мисъл, необяснимо защо, беше: О, не, не и тук. Части от секундата по-късно осъзнах, че шумът беше просто звънът на телефона, а аз нямах представа защо си бях помислил точно това. Вдигнах слушалката.
— Сам? — чух гласа на Кьониг.
Той звучеше напълно буден.
— Трябваше да се обадя по-рано, но бях нощна смяна и… Всъщност няма значение — въздъхна. — Датата за лова беше преместена.
— Тя… Какво? — помислих си, че може би все още спя, но жеравчетата висяха съвършено неподвижно.
Кьониг каза малко по-високо:
— Започва утре. Призори. В пет и четирийсет и седем. Хеликоптерът се е освободил ненадейно и затова са променили датата. Ставай.
Не беше нужно да ми го казва. Чувствах се толкова буден, сякаш никога повече нямаше да заспя.
Шейсет и първа глава
Не бях напълно заспала, когато телефонът звънна.
Беше малко след полунощ, а аз се опитвах да заспя по-скоро като някакъв самозащитен рефлекс. Напрежението в дома на семейство Кълпепър прогресивно беше нараствало с наближаването на лова и преместването в Калифорния, така че родителите ми се забавляваха с една от своите надпревари по надвикване, които ми бяха липсвали толкова отчайващо много през изминалите няколко седмици. Звучеше така, сякаш майка ми побеждаваше за момента, най-малкото защото през последните двайсетина минути беше надала повече отчетливи крясъци, отколкото баща ми, но пък имах и чувството, че предстоят още няколко рунда.