— Защо според теб ти дължа каквото и да било?
Тонът на Коул беше съвършено безизразен:
— Кучият син, който ти е баща, уби Виктор и хвърли трупа му в лицето ми.
Усетих как лицето ми пламна.
— Аз не съм той. Аз не ти дължа абсолютно шибано нищо, Коул Сейнт Клеър. Преди малко можеше и да обмисля идеята да сляза долу, за да говоря с баща си, но сега просто ще ти кажа да си го начукаш.
— Направо страхотно. Адски зрял начин да разрешаваш проблемите си. Дистанцирай се, удари му една хубава псувня и остави някой друг да разреши проблема. Ти наистина си малкото момиченце на татко.
Думите му ме нараниха, така че се разсмях:
— Виж само кой го казва. Единственото нещо, което наистина ме изненадва в момента, е, че звучиш забележително трезвен. В крайна сметка, ако нещата се оплескат, винаги можеш да се самоубиеш, нали така?
Той ми затвори телефона.
Пулсът ми препускаше, кожата ми гореше и внезапно ми се зави свят. Отпуснах се назад и притиснах длан към устните си. Стаята ми изглеждаше по съвършено същия начин, по който беше изглеждала, преди да приема обаждането.
Запратих телефона си към стената. Докато се носеше във въздуха, осъзнах, че баща ми щеше да ме убие, ако го разбиех, но той се блъсна в стената и падна на пода, без от него да се отчупи нищо съществено. Той също изглеждаше по съвършено същия начин, както преди.
Нищо не се беше променило. Нищичко.
Шейсет и втора глава
Коул влетя в кухнята като фурия. Беше почти един след полунощ и след четири часа и половина вълците щяха да започнат да измират.
— Няма да стане, Ринго. Кълпепър няма да отмени лова.
В очите му имаше някакъв хаос, който не се долавяше в гласа му.
Самият аз не бях вярвал, че Кълпепър ще направи нещо подобно, но щеше да бъде глупаво най-малкото да не опитаме.
— Изабел ще дойде ли? — гласът ми, за моя изненада, прозвуча нормално, подобно на запис от времената, когато все още не го бях изгубил напълно.
— Не — промърмори Коул. Просто така. Дори не го произнесе като истинска дума, а просто като част от издишване. Той отвори хладилника толкова рязко, че стъклениците, подредени в отделенията на вратата, затракаха една в друга. Студеният въздух пропълзя навън и се завихри около глезените ми. — Казано с други думи, всичко зависи от нас. Твоето приятелче Кьониг ще идва ли?
Би било чудесно: някой практичен човек, намиращ се от правилната страна на закона и необвързан емоционално с цялата история, ми звучеше като нещо наистина прекрасно, с което да разполагаме в момента.
— Той е научил новината, защото е бил на работа — обясних. — Смяната му свършва в шест сутринта.
— Чудничко е улучил момента.
Коул грабна с една ръка няколко епруветки и спринцовки, след което ги стовари на плота пред мен. Те се завъртяха, чертаейки неравни кръгове върху гладката повърхност.
— Ето ги и нашите варианти.
Ушите ми запищяха:
— Разполагаме с повече от един?
— Разполагаме точно с три — обяви Коул, след което посочи последователно епруветките. — Тази ще те трансформира във вълк. Тази ще трансформира мен във вълк. Тази ще докара и на двама ни апоплектични припадъци.
Всъщност нямаше три варианта. Имаше само един. Винаги беше имало само един.
— Трябва да отида и да я прибера — промълвих.
— А останалите?
— Първо нея.
Това беше най-отвратителното нещо, което някога ми се бе налагало да кажа, но всичко друго би било лъжа. Тя беше единственото нещо, което помнех като вълк, когато другите човешки мисли и чувства ме напуснеха. Тя беше единственото същество, което исках да опазя. Което трябваше да опазя. Ако можех, щях да спася и останалите, но Грейс трябваше да бъде първа.
Не смятах, че съм прозвучал особено убедително, но Коул кимна. Това негово кимване внезапно превърна всички хипотетични неща в реалност и сега, когато вече имахме план, ми призля. Не ставаше дума за някаква метафора — догади ми се, ушите ми забучаха, а погледът ми се замъгли. Трябваше да се трансформирам във вълк. При това не в някакъв неясен бъдещ момент. Сега.
— Добре, нека да повторим плана — каза Коул и пъхна спринцовката, която щеше да го превърне във вълк, в един от джобовете на панталоните си. Сега той беше генералът, който чертаеше с ръце въображаемата карта на бойните действия във въздуха и посочваше определени точки от нея — Аз ще отида при езерото, на паркинга при Ту Айлънд Лейк. Там ще ви чакам. Теб. Грейс. И когото още успееш да доведеш. После трябва по най-бързия начин да пресечем просеката от другата страна на гората, преди да се е зазорило. В противен случай ще бъдем без никакво прикритие, подредени като на стрелбище за проклетите снайперисти. Готов ли си?