Наложи му се да повтори всичко още веднъж. Мислех си за това как седя във ваната с китарата си и пея Все още се събуждам. Мислех си за това как свалям роклята на Грейс през главата й. Мислех си за Коул, който ми казва как всички ме слушат, просто аз невинаги разговарям с тях. Мислех си за всичко онова, което изграждаше моето аз и колко много се страхувах да не го изгубя.
Нямаше да го изгубя.
— Готов съм.
Вече нямахме никакво време.
Навън внимателно съблякох всичките си дрехи и се изправих пред Коул, който почукваше с пръст спринцовката, докато мехурчетата в нея се издигнат до повърхността. Беше изненадващо светло; оставаше близо седмица до пълнолунието, но имаше ниски облаци и мъгла, които улавяха светлината и я разпръскваха край нас. Това караше гората зад къщата да изглежда зловеща и безкрайна.
— Кажи ми за какво си мислиш — обади се Коул. Той взе ръката ми и я обърна с дланта нагоре. Белезите ми бяха набръчкани и грозни на лунната светлина.
Мислех си за ръката на Грейс в моята, за това как Бек трепереше в мазето, за погребението на Виктор, за това какво е да бъдеш човек. Мислех си, че там някъде Грейс може би също ме търси в момента. Съсредоточих се върху мислите, които исках да взема със себе си:
— Аз съм Сам Рот. Ще открия Грейс. Ще открия вълците. Ще ги отведа при езерото.
Коул кимна:
— Дяволски се надявам да е така. Добре, това бебче трябва да улучи вена, така че стой мирно. Кажи го отново. Всъщност почакай, първо ми кажи къде са ти ключовете.
Сърцето ми блъскаше яростно, изпълнено със страх и надежда:
— В джоба ми.
Коул сведе поглед надолу.
— Вече не нося панталони — отбелязах.
Той извърна очи към стълбите пред къщата.
— Не, не носиш. Хубаво. Сега вече стой мирно.
— Коул — казах. — Ако аз не…
Той долови нотката обреченост в гласа ми и ме прекъсна:
— Не го казвай. Ще се видим от другата страна.
Проследи една вена от белезите ми до вътрешната част на лакътя. Затворих очи. Той заби иглата.
Шейсет и трета глава
За един миг, за частица от секундата, за откъслек от дихание, взривът на болката помете всичките ми мисли. Вените ми се топяха. Тялото ми се преподреждаше, чертаейки нови форми, оформяйки нови кости, докато раздробяваше старите на прах.
Нямаше нищо от мен, което може да бъде запазено.
Забравил бях безмилостната агония на трансформацията. Бях на седем, когато ми се беше случило за първи път. Майка ми беше първата, която ме видя. В момента не можех дори да си спомня името й.
Гръбнакът ми хрущеше.
Коул хвърли спринцовката на стъпалата.
Гората пееше на своя език, който разбирах единствено като вълк.
Последния път, когато бях напускал човешкото си тяло, пред мен стоеше лицето на Грейс. Последният път, когато бях напускал човешкото си тяло, бе моето сбогуване.
Никога повече. Никога повече нямаше да се сбогувам.
Аз съм Сам Рот. Аз ще открия Грейс.
Шейсет и четвърта глава
Трябваха ми пет минути, след като Коул ми затръшна телефона, за да се замисля, че това, което ми беше казал, не бе чак толкова лошо, колкото бях решила първоначално. Трябваха ми десет минути, за да стигна до извода, че трябва да му се обадя веднага. Трябваха ми петнайсет, за да установя, че той не вдига телефона. Двайсет, за да си помисля, че не трябваше да му казвам онова за самоубийството. Двайсет и пет, за да осъзная, че това може да се окаже последното нещо, което някога съм му казвала.
Защо го бях казала? Може би Рейчъл беше права с репликата си за кучката. Искаше ми се да знам как да настройвам оръжията си на зашеметяване, вместо на изпепеляване.