Това не беше трансформация. Това беше припадък.
Наблюдавах го изненадано, когато бавен акорд на пиано отекна в ушите ми, но това беше просто следващата песен на диска.
Заобиколих дивана и приклекнах до тялото на Коул. На килима до него лежаха панталони, а на няколко инча от тях — полупразна спринцовка.
— Коул — простенах, — какво си направил със себе си?
Вълкът продължаваше да върти глава.
Коул запя от колоните, гласът му беше бавен и някак неуверен на фона на пианото, един различен Коул, какъвто никога не бях чувал:
Ако аз съм Анибал,
къде са моите Алпи?
Нямаше на кого да се обадя. Не можех да набера 911. Бек вече не беше сред нас. Щеше да ми отнеме твърде много време, за да обясня на Карин, моята шефка в книжарницата, какво точно се случва, дори и да решах, че мога да й поверя нашата тайна. Грейс може би щеше да знае какво да направи, но дори и тя беше в гората, скрита от мен. Прониза ме чувството на неизбежна загуба; усещах дробовете си така, сякаш вдишвах пясък.
Тялото на Коул продължаваше да се гърчи, главата му се въртеше, блъскайки се в пода. Имаше нещо дълбоко обезпокоително във факта, че не издаваше нито звук; в това, че гърчовете му бяха съпровождани единствено от леещия се от колоните глас, който вече не притежаваше.
Пресегнах се към задния си джоб и измъкнах телефона си. Имаше един-единствен човек, на когото можех да се обадя. Набрах номера.
— Здрасти, Ромул — вдигна тя само след две позвънявания. Чух звука от автомобилен двигател в слушалката. — Тъкмо мислех да ти се обадя.
— Изабел — казах. Незнайно защо, не можах да накарам гласа си да прозвучи достатъчно сериозно. — Мисля, че Коул е получил припадък. Не знам какво да правя.
Тя дори не се поколеба:
— Завърти го на една страна, за да не се удави в собствената си слюнка.
— Той е вълк.
Пред мен Коул се гърчеше, увлечен в битка със самия себе си. В слюнката му се появиха следи от кръв. Реших, че си е прехапал езика.
— Ама разбира се, че е вълк — промърмори тя ядосано. Започвах да осъзнавам, че това беше начинът, по който показваше, че наистина й пука за нещо. — Къде си?
— В къщата.
— Хубаво. Ще дойда след секунда.
— Ти…?
— Казах ти, че мислех да ти се обадя.
След две минути джипът й зави по алеята за коли.
Двайсет секунди по-късно осъзнах, че Коул не диша.
Седма глава
Изабел държеше телефона до ухото си, когато влезе в гостната. Тя хвърли чантичката си на дивана почти без да поглежда към мен и Коул. После каза в слушалката:
— Както вече ви обясних, кучето ми е получило припадък. Нямам кола. Какво мога да направя за него? Не, не става дума за клоун.
Докато слушаше отговора, тя срещна погледа ми. За миг и двамата останахме загледани един в друг. Бяха изминали два месеца и Изабел се бе променила — и нейната коса беше по-дълга, но също като при мен, в очите й имаше нещо различно. Пред мен стоеше човек, когото не познавах. Зачудих се дали и тя си мислеше същото за мен.
Човекът, с когото разговаряше по телефона, й зададе нов въпрос. Тя се обърна към мен:
— От колко време е в това състояние?
Погледнах си часовника. Ръцете ми бяха студени:
— Ами… минали са шест минути, откакто го намерих. Той не диша.
Изабел облиза начервените си в розово устни. Погледна край мен, към мястото, където Коул продължаваше да трепери, докато животът напускаше тялото му. Когато видя спринцовката до него, тя затвори рязко очи. Отдалечи телефона от устата си:
— Казва да опитаме с торбичка лед. На кръста му.
Взех два пакета замразени пържени картофи от фризера. Когато се върнах, видях, че Изабел е оставила телефона си и е коленичила пред Коул. Доста рискована поза, предвид високите й токчета. Имаше нещо забележително в стойката й, в начина, по който беше привела глава на една страна. Напомняше за красиво и самотно произведение на изкуството, прелестно, но недосегаемо.
Коленичих от другата страна на Коул и притиснах пакетите под плешките му. Чувствах се адски безпомощен. Борех се със смъртта, а единственото оръжие, с което разполагах, бяха пържени картофи.