Всичко, за което можех да мисля в момента, беше, че нещата ще се наредят, стига да ги настигна. Натиснах здраво газта и подкарах джипа си надолу по пътя. Осъзнах, че умирам от студ; всъщност не беше чак толкова студено, просто нормалната утринна прохлада, но въпреки това всичката топлина сякаш беше напуснала тялото ми. Увеличих парното на максимум и сграбчих здраво волана. Нямаше никакви други коли. Всъщност кой изобщо би тръгнал толкова рано по този селяндурски път освен вълците и хората, които ги преследваха? Поставяйки така нещата, всъщност не бях сигурна в коя от двете категории попадам самата аз.
И тогава ненадейно ги видях. Сивкавочерни сенки в сумрака, които се носеха напред. Разбира се, бяха се изтипосали точно насред чуждопланетния пейзаж, подредени в дълга редица. Съвършени мишени. Когато се приближих, видях в началото на колоната вълчицата, в която се превръщаше Грейс — нямаше начин да забравя формата на тялото й, дългите й крака и начина, по който държеше главата си — а до нея тичаше Сам. Видях и една бяла вълчица и за един кратък объркващ миг си помислих, че това е Оливия. После обаче си спомних какво се беше случило и осъзнах, че това трябва да е Шелби, лудата вълчица, която ни беше последвала при клиниката преди толкова много време. Другите вълци ми бяха непознати. Просто вълци, които не можех да нарека с човешки имена.
А там, далеч пред мен, край пътя тичаше човек. Домъкналите се над хоризонта първи слънчеви лъчи разтягаха сянката му, карайки я да изглежда стотици пъти по-висока от него, Коул Сейнт Клеър тичаше край вълците, заобикаляйки препятствията и понякога прескачайки някой трап. При скоковете той разперваше ръце, за да запази равновесие, смело и умерено, подобно на малко момче, убедено, че нищо не може да застане на пътя му. Имаше нещо толкова стъписващо огромно в гледката на Коул, тичаш заедно с вълците, че то накара последните ми думи към него да запищят в ушите ми. Усетих как топлината на срама ме облива сега, когато нищо друго не можеше да ме стопли.
Вече имах нова цел. Когато всичко това приключеше, щях да му кажа, че съжалявам.
Стори ми се, че нещо в колата ми започна да трака и вибрира. Притиснах ръка към контролното табло, а после към вратата, в опит да определя източника на вибрацията.
И тогава осъзнах, че въпросният източник изобщо не беше в джипа ми. Смъкнах прозореца от моята страна.
Откъм гората ясно се чукаше приближаващият се звук от режещи въздуха хеликоптерни перки.
Последвалите събития се случиха толкова бързо, че дори не можах да ги осмисля ясно. Чух бумтенето на хеликоптера, като звукът от перките бе два мъти по-бърз от туптенето на сърцето в ушите ми. Звукът беше бърз, по-бърз от нас, нисък и по-гръмък от експлозия. Сред бледата светлина машината беше черна на фона на небето; дори и за човешките ми очи тя изглеждаше като приближаващо се чудовище. В мен се надигна тревожно предчувствие. Ритъмът на перките съвпадаше напълно с този на една от старите ми песни и текстът и изскочи неканен в главата ми. Аз съм заменим.
Ефектът върху вълците беше мигновен. Звукът удари първо техните изострени сетива и те започнаха да се движат по-хаотично, блъскайки се един в друг и разпръсквайки се. После, когато хеликоптерът се приближи, те извърнаха глави към него, докато тичаха. Присвиха уши, подвиха опашки между задните си крака.
Ужас.
Нямаше никакво укритие. Хората в хеликоптера не ме бяха забелязали, и дори и да го бяха направили, не ми обърнаха внимание, Сам извърна глава към мен, наострил уши. Грейс беше наблизо и се опитваше да задържи паникьосаните вълци заедно. Продължавах да изпращам към тях образи на това как влизат в гората от другата страна на просеката, но дърветата изглеждаха твърде далеч, за да ги достигнат навреме.
Оглеждах вълците, хеликоптера, земята наоколо в опит да измисля нов план, нещо, което би могло да ги спаси в следващите двайсет секунди. Видях как Шелби изостана към задния край на колоната, където тичаше Бек. Тя започна да се върти около него, а той изщрака с челюсти. Шелби обаче беше неумолима, подобно на комар, който се връща отново и отново. В продължение на дълго време не беше успявала да предизвика никого в глутницата заради нещо и сега, когато беше объркан и разконцентриран, тя беше предприела своя ход. Двамата с Бек започнаха да изостават все повече и повече от останалите. Щеше ми се да се бих бил по-добре, когато я бях срещнал в гората преди. Щеше ми се да я бих убил.