Устата му беше полуотворена, а езикът му висеше между зъбите. Не като на задъхано куче, изплезило език, а по странен, неестествен начин. Ъгълът, под който висеше езикът, ме накара да се замисля, че тялото сигурно вече се бе вкочанило. Също като някое куче, блъснато от кола, просто още един труп край пътя.
сам
кажи
очите му
нещо
то имаше неговите очи
сам
а бяха останали толкова много неща, които исках да му кажа
плашиш ме
Щях да се оправя. Всъщност вече бях добре. Някак бях знаел през цялото това време, че той ще умре. Ще бъде мъртъв. Че ще открием тялото му такова, студено и разкъсано, че той ще си отиде и ние никога нямаше да издигнем отново онези мостове между нас, които бяха изгорели. Нямаше да плача, защото просто трябваше да стане така. Бек си беше отишъл, но той си бе отивал и преди, а аз нямаше да се чувствам по-различно заради това негово последно и окончателно заминаване, разпростряло се във вечността, лишено от надеждата за пролетна топлина, която да го върне при мен.
Нямаше да изпитвам нищо, защото не ми бяха останали чувства. Имах усещането, че съм изживявал този момент хиляди пъти, толкова много, че вече не ми бяха останали сили и емоции, които да донеса със себе си за това последно сбогуване. Опитах се да осмисля случилото се — Бек е мъртъв, Бек е мъртъв, Бек е мъртъв, в очакване на сълзите, на чувствата, на каквото и да било.
Въздухът край нас ухаеше на пролет, но в душата ми виеха ветровете на зимата.
Сам просто стоеше там и трепереше, отпуснал ръце край тялото си, загледан в трупа пред себе си. В изражението му имаше нещо кошмарно, което накара няколко безмълвни сълзи да се плъзнат по бузата ми.
— Сам — простенах. — Моля те.
— Добре съм — каза той.
И тогава просто рухна на земята. Беше се свил на кълбо, сплел пръсти зад тила си, с лице между коленете, отишъл нейде тъй далеч отвъд сълзите, че аз не знаех какао да направя.
Коленичих до него и го прегърнах. Той продължаваше да трепери, но очите му останаха сухи.
— Грейс — прошепна и в тази едничка дума беше стаена цялата му агония. Той прокарваше ръка през косата си отново и отново, свиваше и разпускаше юмруци. — Грейс, помогни ми. Помогни ми.
Аз обаче не знаех какво да направя.
Седемдесет и шеста глава
Използвах телефона на Кьониг, за да се обадя на Изабел.
Сам, Кьониг и аз бяхме прекарали последния час, обикаляйки просеката и заети със зловещата задача да преброим вълчите тела и да проверим дали Сам ще разпознае очите на някой от загиналите. Седем вълка бяха мъртви, включително и Бек, все още не бяхме открили телата на Шелби и Коул.
Сам стоеше на няколко крачки встрани, загледан в гората и сплел пръсти на тила си. Както винаги, в тази така характерна за Сам поза виждах спомена за Бек. Не помнех дали някога бях споделяла това със Сам. Не знаех дали, ако му го кажех сега, това щеше да помогне или да го нарани още по-дълбоко.
— Изабел — казах.
Тя просто въздъхна в отговор.
— Знам. Какво е положението при теб?
Гласът й прозвуча странно. Помислих си, че може би плаче.
— О, обичайните простотии. Сложили са ме под домашен арест до края на живота ми, или с други думи, до следващата седмица, защото след това ще ме убият. Сега съм в стаята си, защото се уморих от крясъците.
Това обясняваше начина, по който звучеше.
— Съжалявам — промълвих.
— Няма за какво. И без това се появих малко късничко, нали?
— Не се самобичувай, Изабел. Знам, че ще направиш точно това, но ти не дължиш нищо на вълците и въпреки това дойде.
Замълча дълго време и аз се зачудих дали изобщо ми вярваше. Най-накрая ми каза:
— Освен това ме изпращат в Калифорния, за да живея с баба, докато те продадат къщата.
— Какво?
Явно бях възкликнала твърде силно, защото Сам погледна към мен и се намръщи.
Гласът на Изабел беше съвършено безизразен:
— Аха. Взимам си изпитите, след което се качвам на самолета с целия си багаж. Изабел Кълпепър. Това е нейният достоен край. Прибира се в Калифорния, подвила опашка. Мислиш ли, че съм твърде слаба, задето търпя всичко това, вместо да си вдигна чуковете и да се разкарам от вкъщи?