— Само сега, с трийсет процента по-малко натрий — обади се Изабел.
Отне ми секунда, преди да осъзная, че е прочела на глас какво пише отстрани на пакета в ръката ми.
Гласът на Коул се лееше от близките колони, саркастичен и секси: Аз съм заменим.
— Какво е правил той? — попита ме тя, без да поглежда към спринцовката.
— Нямам представа — отвърнах. — Не бях тук.
Изабел се протегна и ми помогна да притисна по-стабилно единия от пакетите.
— Тъпо лайно — изсумтя тя.
Забелязах, че треперенето намалява, и отбелязах този факт:
— Успокоява се.
Реших, че ако прекаля с оптимизма, това ще изкуши съдбата да ме накаже по някакъв начин, така че добавих:
— Или пък е мъртъв.
— Не е мъртъв — каза Изабел. Само дето не звучеше много убедена в думите си.
Вълкът лежеше неподвижно с глава, изкривена под гротесков ъгъл. Пръстите ми бяха почервенели заради студените пакети с пържени картофи, които държах. Стояхме в пълно мълчание. Междувременно Грейс най-вероятно се бе отдалечила твърде много от мястото, откъдето се беше обадила. Планът ми изначално беше глупав, също толкова лишен от логика, колкото опитите ми да спася живота на Коул с пакет пържени картофи.
Гърдите на вълка си оставаха неподвижни; не знаех колко време е изминало от последния дъх, който си беше поел.
— Мамка му — промърморих тихичко.
Изабел сви ръце в юмруци и ги притисна към коленете си.
Внезапно тялото на вълка беше разтърсено от нов яростен гърч. Краката му се раздвижиха.
— Ледът — извика Изабел. — Сам, събуди се!
Аз обаче не помръднах. Бях изненадан от силата на облекчението си, докато тялото на Коул се мяташе и извиваше. Познавах много добре тази нова болка — това беше трансформация. Вълкът трепереше и се деформираше пред очите ми, а козината някак започна да се прибира навътре под кожата. Лапите се разгърнаха в пръсти, раменете променяха формата си и се разширяваха, гръбначният стълб се огъваше. Всичко се тресеше. Вълчето тяло се изви по невъзможен начин, мускулите се издуваха под кожата, костите се триеха една в друга с ясно различимо стържене.
И така пред нас вече лежеше Коул с посинели устни и треперещи пръсти, които се опитваха да сграбчат нещо невидимо. Все още можех да видя как плътта му се разтяга и дооформя около ребрата с всяка спазматична глътка въздух, която той си поемаше. Зелените му очи бяха притворени и премигваха бавно.
Чух как Изабел си поема дълбоко дъх и осъзнах, че трябваше да я предупредя да извърне поглед. Положих ръката си върху нейната. Тя трепна.
— Добре ли си? — попитах.
— Добре съм — отговори тя твърде бързо, за да го мисли наистина. Никой не може да е добре, след като стане свидетел на нещо подобно.
Започна следващата песен от диска и когато ударният барабанен ритъм положи началото на един от най-големите хитове на НАРКОТИКА, Коул се разсмя, тихо и съвършено безрадостно.
Изабел се изправи на крака с изкривено от гняв лице, сякаш този смях й беше подействал като плесница.
— Работата ми тук е приключена. Тръгвам си.
Коул протегна ръка и я хвана за глезена. Гласът му беше дрезгав, а думите звучаха слети и неясни:
— Изабел Кълпепър.
Той затвори очи, след което ги отвори отново. Два искрящо зелени, тънки процепа върху лицето му.
— Нали знаеш какво се прави.
Замлъкна за момент.
— След сигнала. Бийп.
Вдигнах очи към Изабел. На заден фон ръцете на мъртвия Виктор блъскаха по барабаните в някакъв зловещ марш от отвъдното.
— Следващия път се самоубий навън — изръмжа тя на Коул. — Така на Сам няма да му се налага да изхвърля трупа ти.
— Изабел! — казах рязко.
Коул обаче не изглеждаше засегнат.
— Аз просто… — започна той и млъкна. Сега, след като вече дишаше, устните му бяха започнали да възвръщат нормалния си цвят. — Просто се опитвах да открия…
Той млъкна отново и затвори очи. Едно мускулче на рамото му продължаваше да потрепва.
Изабел прекрачи тялото му и взе чантичката си от дивана. Тя се загледа в банана, който бях оставил там, присвила очи и смръщила вежди, сякаш от всичко, което бе видяла днес, именно този банан беше най-странното нещо.