Сега беше мой ред да въздъхна:
— Ако можеш да запазиш връзката с родителите си, мисля, че трябва да го направиш. Те те обичат, нищо че баща ти е задник. Това не означава, че искам да отидеш.
Изабел в Калифорния?
— Не мога да повярвам. Сигурна ли си, че няма да променят решението си?
Тя изсумтя. Груб звук, който отвори нова рана.
— Кажи й „благодаря“ — обади се Сам.
— Сам казва да ти благодаря.
Изабел се разсмя. Ха. Ха. Ха.
— Задето напускам щата?
— Задето ни спаси живота.
Известно време не си казахме нищо. Откъм езерото се чу писък на гмурец. Ако логиката не ми подсказваше, че съм била тук тази сутрин, нямаше да си спомням нищичко от просеката. Докато бях вълк, всичко, свързано с това място, изглеждаше различно.
— Не спасих живота на всички — каза тихо тя.
Не знаех какво да отвърна, защото това беше истината. Вината не беше нейна, но въпреки това не можех да й кажа, че не е така. Вместо това попитах:
— Намираме се в просеката. Къде беше Коул… ъъ… къде беше той, когато…
Тя ме прекъсна:
— Край пътя имаше насип. Ще видите следите от гумите ми. Той беше няколко метра по-назад. Трябва да затварям. Трябва да…
Връзката прекъсна.
Въздъхнах и затворих телефона, предавайки на Сам и Кьониг получената информация. Тримата последвахме указанията на Изабел и открихме тялото на Шелби. То беше изненадващо запазено, като се изключи муцуната, която беше толкова кошмарна гледка, че не можех да се насиля да спра поглед върху нея. Имаше много кръв.
Щеше ми се да изпитам някакво състрадание към нея, но единственото, за което можех да мисля, беше: Тя е причината Коул да е мъртъв.
— Най-накрая си отиде — промълви Сам. — Умря като вълчица. Мисля, че това я е направило щастлива.
Навсякъде край тялото на Шелби тревата беше обагрена с кръв. Не знаех колко далеч оттук бе умрял Коул. Дали това беше неговата кръв? Сам преглъщаше, загледан в мъртвата бяла вълчица, и аз знаех, че той вижда нещо отвъд чудовището в краката ми. Аз не можех.
Кьониг промърмори, че трябва да се обади по телефона, и се отдалечи, оставяйки ни насаме.
Докоснах ръката на Сам. Стоеше насред толкова много кръв, че изглеждаше така, все едно самият той беше ранен.
— Добре ли си? — попитах.
Той потърка длани една в друга; сега, когато слънцето се спускаше към хоризонта, беше започнало да захладнява.
— Не мразех усещането, Грейс.
Не беше нужно да ми обяснява какво има предвид. Все още можех да си спомня чувството на радост, когато го бях видяла да се приближава към мен като вълк, въпреки че тогава нямаше начин да си спомня името му. Помнех как си разменяхме образи, докато водехме глутницата. Как всички му се доверяваха, също като мен.
— Защото си по-добър в това — казах му тихо.
Той поклати глава:
— Защото знаех, че не е завинаги.
Докоснах косата му и той се приведе, за да ме дари с целувка, тиха като споделена тайна. Облегнах глава на гърдите му и двамата останахме да стоим така, топлени от пламъка на любовта, по-силен от всеки студ.
След няколко дълги минути Сам се отдръпна от мен и погледна към дърветата. За миг си помислих, че се е заслушал, но разбира се, в Пограничната гора вече нямаше вълци, които да вият.
— Това е една от последните поеми, които Улрик ме накара да запомня:
endlich entschloss sich niemand
und niemand klopfte
und niemand sprang auf
und niemand offnete
und da stand niemand
und niemand trat ein
und niemand sprach: willkomm
und niemand antwortete: endlich
— Какво означава? — попитах.
Първоначално не мислех, че Сам ще ми отговори. Беше присвил очи срещу залязващото слънце, отправил поглед към гората, в която бяхме избягали преди цяла вечност, а после и към гората, където бяхме живели цяла вечност преди това. Сега той беше толкова различен от момчето, което бях открила кървящо пред прага си. Онзи Сам беше срамежлив, наивен, мил, изгубен сред песните и думите си и винаги щях да обичам тази негова версия. Аз обаче нямах нищо против тази промяна. Онзи Сам не би могъл да оцелее в ден като днешния. И като стана дума за това, същото важеше и за онази Грейс, която бях тогава. Сам заговори, загледан в Пограничната гора:
и в крайна сметка никой не се реши