и никой не почука
и никой не стана от мястото си
и никой не отвори
и никой не стоеше на прага
и никой не влезе и никой не каза: добре дошъл
и никой не отвърна: най-сетне
Нашите вечерни сенки бяха с дължината на най-високите дървета наоколо, разпрострели се пред нас без нищо, което да застане на пътя им. Просеката изглеждаше като пейзаж от друга планета с неравностите си, пълни с дъждовна вода, и внезапно беше грейнала в оранжево и розово, в същите цветове като залязващото слънце. Не знаех къде другаде бихме могли да търсим тялото на Коул. Нямаше и следа от него на много метри около нас, като се изключи кръвта, блестяща по тревичките и събрала се в малки локвички сред вдлъбнатините в почвата.
— Може би се е довлякъл до гората — каза Сам с равен тон. — Инстинктите му са го накарали да се скрие, въпреки че е умирал.
Сърцето ми ускори ход:
— Мислиш ли, че…
— Има твърде много кръв — прекъсна ме Сам, без да поглежда към мен. — Огледай се. Спомни си как не успях да се излекувам дори от един-единствен изстрел във врата. Не е имало начин да се излекува. Просто се надявам… Просто се надявам да не го е било страх, когато е умирал.
Не произнесох на глас това, което си мислех: всички ние бихме се страхували.
Все пак двамата заедно отидохме до началото на гората, просто за всеки случай. Въпреки че се спускаше мрак, продължавахме да търсим, защото знаехме, че така или иначе обонянието ще ни помогне повече от зрението.
От него обаче нямаше и следа. В крайна сметка Коул Сейнт Клеър бе направил това, в което беше най-добър.
Беше изчезнал.
Седемдесет и седма глава
Когато се нанесохме в тази къща, стаята с пианото беше единствената, която обичах. Мразех факта, че се бяхме преместили от Калифорния в щат, еднакво отдалечен и от двата океана, които моята страна можеше да ми предложи. Мразех старата миризма на прах и плесен, която се носеше из къщата, както и зловещите гори наоколо. Мразех начина, по който това място правеше избухливия ми и вечно ядосан брат още по-избухлив и ядосан. Мразех това, ме стените на стаята ми бяха скосени, стълбите скърцаха, а в кухнята имаше мравки, независимо колко скъпо беше обзаведена.
Обаче обичах стаята с пианото. Това беше кръгла стая, половината от чиито стени бяха заети от огромни прозорци, а самите стени бяха боядисани в тъмночервено. В нея нямаше нищо друго, освен пианото с пейката пред него, три стола и един полилей, който беше изненадващо стилен, особено предвид кичозността на останалите осветителни тела в къщата.
Не свирех, но пък обичах да седя на пейката, облегнала гръб на пианото, и да гледам през прозорците към гората. Тя не ми изглеждаше чак толкова зловеща отвътре, когато между мен и нея имаше безопасно разстояние. Сред дърветата можеше и да се крият чудовища, но се съмнявах там да има нещо, способно да преодолее двайсет метра двор, стъкло, дебело два сантиметра, и пиано „Стейнуей“. Тогава смятах, че това е най-добрият начин, по който човек може да се наслаждава на дивата природа.
Всъщност все още имаше дни, когато си мислех, че това се класира като най-добрия възможен досег с нея.
Тази вечер се измъкнах от спалнята си, избягвайки родителите си, чиито приглушени гласове се чуваха от библиотеката, и се шмугнах в стаята с пианото. Затворих внимателно вратата след себе си, за да не издаде никакъв звук, и седнах по турски на пейката. Навън се беше спуснал мрак и през прозореца не можеше да се види нищо освен кръга от трева, осветена от лампата над задната врата. Реално обаче нямаше значение, че не можех да видя дърветата. Сред тях вече не се криеха чудовища.
Сгуших се в суитшърта си и придърпах крака към гърдите си, присядайки странично на пейката. Имах чувството, че тук, в Минесота, винаги е студено. Непрестанно чаках да дойде истинско лято, но кръговратът на сезоните сякаш никога не стигаше чак дотам.
В момента Калифорния не ми звучеше като чак толкова отвратителна идея. Исках да се заровя в пясъка и да заспя зимен сън, докато спра да чувствам празнината в себе си.
Когато телефонът ми звънна, подскочих и ударих лакътя си в клавишите на пианото, които издадоха нисък агонизиращ тон. Бях забравила, че телефонът все още е в джоба ми.
Извадих го и погледнах дисплея. Мобилният номер на Сам. В момента бях неспособна да звуча като онази Изабел, която те познаваха. Защо не можеха да ме оставят на мира поне за една нощ?