Вдишах телефона до ухото си:
— Какво?
В другия край не се чуваше нищо. Погледнах дисплея, за да се убедя, че има обхват, след което казах отново:
— Какво? Ало? Има ли някой там?
— Мда.
Костите в тялото ми внезапно омекнаха и аз се смъкнах от пейката, опитвайки се да задържа телефона до ухото си, а главата си изправена, защото мускулите ми се бяха оказали неспособни да се справят с тази задача. Сърцето ми блъскаше толкова болезнено в ушите, та ми трябваха няколко секунди, за да осъзная, че ако той ми каже още нещо, аз няма как да го чуя.
— Ти — изръмжах, просто защото не ми хрумваше нищо друго, което можех да кажа. Бях убедена, че останалата част от изречението ще се появи от само себе си, когато й дойде времето.
— Изкара ми всичките шибани ангели!
Тогава той се разсмя с онзи смях, който бях чула в клиниката, а аз се разплаках.
— Сега Ринго и аз имаме още нещо общо помежду си — заяви Коул. — Баща ти е прострелвал и двама ни. Колко хора могат да се похвалят с нещо подобно, а? Да не би да си се задавила или нещо от сорта?
Помислих си, че трябва да стана от пода, но краката ми все още бяха нестабилни.
— Аха. Аха, точно това правя. Коул. Седя си тук и се давя.
— А, да, аз съм Коул. Забравих да ти кажа кой се обажда.
— Къде беше?
Той изсумтя:
— В гората. Оставих върколашкото ми тяло да си свърши работата. Май ми растеше нов далак или нещо от сорта. Зарастваха и разни липсващи парчета по бедрата ми. Освен това не съм убеден, че най-добрата част от анатомията ми все още работи. Чувствай се официално поканена да дойдеш и да провериш.
— Коул — промълвих. — Трябва да ти кажа нещо.
— Видях — отвърна сериозно той. — Знам какво направи.
— Съжалявам.
Той замълча за момент.
— Знам, че съжаляваш.
— Сам и Грейс знаят ли, че си жив?
— Оставих веселата сбирка с тях за по-късно. Имах нужда да се обадя първо на теб.
За миг просто се наслаждавах на това последно изречение. Запаметих го, за да си го припомням отново и отново.
— Родителите ми ме изпращат обратно в Калифорния заради това, което направих.
Не знаех друг начин, по който да го кажа, различен от това просто да го изстрелям.
Първоначално Коул не отвърна нищо.
— Бил съм в Калифорния — каза той най-накрая. — Доста магическо местенце. Суха жега, огнени мравки и вносни коли с огромни двигатели. Представям си те как стоиш до някой декоративен кактус. Изглеждаш възхитително.
— Казах на Грейс, че не искам да ходя.
— Лъжкиня. Ти си калифорнийско момиче. Тук изглеждаш като някакъв астронавт на чужда планета.
Изненадах самата себе си, когато се разсмях.
— Какво? — попита Коул.
— Знаем се четиринайсет секунди, като през седем от тях сме се натискали, и въпреки това ме познаваш по-добре от всичките ми приятели на това тъпо място.
Коул обмисли думите ми:
— Е, много съм добър в това да преценявам хората.
Дори и само мисълта за това, че в момента той стои в къщата на Бек с телефона на Сам в ръка и е жив, разпалваше в мен желание да се усмихвам все по-широко и по-широко, а после да се разсмея и никога, никога да не спра. Нашите можеха да ми се сърдят до края на живота ми.
— Коул — промълвих. — Не губи този номер.
Седемдесет и осма глава
Помнех как лежах в снега, мъничко червено петънце, което бавно изстиваше, заобиколено от вълци.
— Сигурен ли си, че това е мястото? — попитах Сам. Беше октомври, така че студеният нощен въздух беше изсмукал зеленината от листата на дърветата и бе обагрил храстите в червено и кафяво. Стояхме на малка полянка. Беше толкова мъничка, че можех да застана в центъра й, разперила ръце, и с едната си длан да докосна стъблото на една бреза, а с другата клоните на близкия бор. Така и направих.
Гласът на Сам беше уверен:
— Да, това е мястото.
— Имам спомен, че беше по-голямо.
Разбира се, тогава самата аз бях по-малка, а гората беше покрита със сняг — всичко изглеждаше по-обширно под покривалото на снега. Вълците ме бяха смъкнали от люлката ми, бяха ме влачили в снега и ме бяха превърнали в една от тях. Била съм толкова близо до смъртта.