Обърнах се, за да погледна към къщата на родителите ми, но не можах да я зърна сред дърветата. Може би през зимата тя щеше да се вижда оттук, но засега беше скрита зад есенните листа. Затворих очи и вдишах още веднъж аромата на гората. Това беше сбогуване.
— Грейс? — промълви Сам и аз отворих очи.
Той се протегна и хвана ръката ми.
Бележки от автора
Малко е странно да казвам сбогом на един свят, в който живях почти четири години, и на една поредица, която промени живота ми, общо взето, напълно, но в момента правя точно това. Сега, когато стигнах до края, прецених, че е добър момент да кажа нещо за частите от моята история, които съществуват и извън страниците на книгите.
На първо място, това са вълците.
Опитах се да остана максимално близка до реалното им поведение в рамките на поредицата (въпреки че не препоръчвам на никого да се пробва да целува вълк). За читателите, които биха искали да научат повече за поведението на вълците, бих препоръчала документалния филм Да живееш с вълци като добра отправна точка. Ролите на Улрик, Пол и Сейлъм до една са класически за една истинска вълча глутница: умиротворителят, алфата и омегата. В действителност взаимоотношенията в рамките на една глутница са нещо наистина забележително.
Също така е истина, че мястото на вълците в нашия свят е крайно спорно. Ловът, за чието организиране помага Том Кълпепър, е базиран върху реално проведени набези срещу вълците в западните щати и Канада, където притежателите на ферми са в постоянна борба за надмощие с тях. Фактите остават — вълците са очарователни, но могъщи хищници, а хората са крайно ревниви по отношение на имотите и средствата си за препитание — така че още вълци ще срещнат смъртта си в мушката на ловджийска пушка или под сянката на хеликоптер, преди всичко това да приключи.
На второ място трябва да спомена Мърси Фолс, Минесота.
Много читатели са ми казвали, че не могат да намерят градчето на картата, и аз им дължа извинение за това. В първоначалния си вариант действието в Тръпка се развиваше в Ели, Минесота, които е истински град, по-късно в Бишъп, Минесота, който не е, и най-накрая — в Мърси Фолс. В главата ми Мърси Фолс е доста близо до Ели и Пограничните езера. Извън главата ми той не е близо до абсолютно нищо, защото не съществува. Тази част от Минесота обаче наистина е дом на съвсем истинска популация от сиви вълци.
Другите истински места в книгите включват сладкарничката (базирана върху „Уайт Кенди“ в Уилямсбърг, Вирджиния), „Изкривеният рафт“ (базиран върху „Ривърби Букс“ във Фредриксбърг, Вирджиния) и „При Бен: Риболовни принадлежности“ (въпреки че няма да разкрия кой е истинският магазин, за да опазя самоличността на потния собственик).
На трето място идват хората.
Някои от героите са бегло основани върху реални личности. Дмитра от звукозаписното студио е истинска, въпреки че в реалния живот няма голям нос, пък и не е жена. Родителите на Грейс са истински, въпреки че не съм описала моите собствени. Улрик също е истинска личност, само дето не е върколак.
Четвърта е поезията.
Като любимец на Сам, Рилке е най-силно застъпен, но се споменават още Манделщам, Рьотке, Йейтс и подбрани немски поети. Дори и да сте крайни противници на поезията, подобно на мен, все пак ви препоръчвам прекрасните преводи на Рилке от Стивън Мичъл, както и Преведена немска поезия, 1945-1990, с редактор Шарлот Мелин.
Най-накрая стигаме и до любовта.
Много, наистина много читатели са ми писали, задавайки ми изпълнени с тъга и копнеж въпроси относно естеството на връзката между Сам и Грейс, и мога да ви уверя, че подобен тип любов е абсолютно истинска. Взаимната, основана на взаимно уважение и удържаща изпитанията на времето любов е напълно достижима, стига да си дадете обещание никога да не се задоволявате с нещо по-малко от това.
И така, това е моето сбогуване с Мърси Фолс. Време е да открия нови светове, които не са отбелязани на нито една карта.
Благодарности
Ще бъде невъзможно да благодаря на всички, взели участие във вдъхването на живот на тази поредица, така че си имайте едно наум, че това по-долу е само върхът на айсберга.
Искам да благодаря на издателство „Сколастик“ за невероятната подкрепа, която оказа на мен и тази поредица, както и за проявената безгранична търпимост към всичките ми чудатости. По-конкретно: на моя редактор Дейвид Левитан, задето не изпрати селяни с вили и факли след мен, когато захвърлих всичко: на вечно усмихнатата Рейчъл Кун и останалата част от маркетинговия отдел за проявите им на хищническа хитрост: на Трейси ван Страатен, Беки Амзел и Саманта Грефи за курабийките, здравия разум и раздумките в тоалетната: на Стефани Андерсън и художествения екип, които ме накараха да изглеждам по-интелигентна, отколкото съм в действителност; на Кристофър Стенгел за безупречния дизайн; на невероятния екип за правата в други държави, представен от Рейчъл Хороуиц. Жанел Делуис. Лиза Матингли и Марън Монитело — не е лесно да ме накараш да се почувствам като у дома си на 5000 километра от истинския ми дом, но те някак успяват да го постигнат абсолютно всеки път.