Искам да благодаря и на няколко души извън „Сколастик“.
На Лора Ренърт, моята агентка, чийто глас по телефона винаги звучи така, сякаш здравият разум се връща у дома, за да сложи нещата в ред.
На Брена Йованоф, която остана до ранената газела, когато всички пътни знаци й препоръчваха да не го прави.
На хората в Лоуи — Джанет Хамършмид, Джудит Швемлейн и Марион Перко — задето спасиха бекона ми в последния възможен момент. Дължа ви повече курабийки, отколкото могат да се поберат в багажното отделение на пътнически самолет.
На Кери Райън и Натали Паркър, които поред четяха ръкописите ми и ме потупваха по рамото или пък ме шляпваха през ръцете, когато имах нужда от това.
На родителите и роднините ми, задето знаят кога „Чупката, работя!“ в превод означава: „Моля ви, гледайте ми децата!“, и кога значи: „Спасете ме и ме заведете да хапна бурито чимичанга!“ И в частност на Кейт — знаеш, че си читателят, за когото пиша.
На Теса. Ти също си омъжена за изкуството като мен, а пустите произведения никога не ни изпращат подаръци на годишнините. Никога няма да забравя това.
На Ед, който ми правеше чай, оставяше ме да спя след цяла нощ писане, страдаше и се притесняваше заедно с мен. Нали знаеш, че вината за всичко това е твоя? Защо иначе бих писала любовна история, ако не беше ти?
И най-накрая на Йън. Ти никога няма да прочетеш това, но така или иначе, трябва да го кажа: благодаря ти, че ми напомни.