— Не може да карате по този начин. Ще трябва да ви напиша акт за шофиране със сто и десет километра в час в район, където ограничението е осемдесет. Сега се връщам. Ще ви помоля да не местите колата си от тук.
Той отиде до собствената си кола. Оставих прозореца отворен, въпреки че разни буболечки вече бяха започнали да се роят около лампите в купето. Представих си реакцията на баща ми, когато научеше за тази глоба, и затворих очи, отпускайки се назад в седалката. Щяха да ми забранят да излизам от вкъщи. Да ми вземат кредитната карта. Да ми забранят да говоря по телефона. Родителите ми разполагаха с най-различни средства за мъчение, които бяха изобретили още в Калифорния. Вече беше излишно да се чудя дали трябва да се срещна отново със Сам или с Коул, защото щях да бъда затворена вкъщи чак докато не завърша.
— Госпожице?
Отворих очи и се изправих в седалката. Полицаят отново беше застанал до прозореца и държеше в ръка талона и книжката ми, както и малко черно тефтерче под тях. Гласът му звучеше различно отпреди.
— Книжката ви е на името на Изабел Р. Кълпепър. Случайно да сте роднина на Томас Кълпепър?
— Той ми е баща.
Полицаят почука с химикалката си върху кочана с глоби.
— Разбирам — каза, след което ми подаде книжката и талона.
— И аз така си помислих. Карахте твърде бързо, госпожице. Не бих искал да ви спирам отново за нещо подобно.
Зяпнах книжката в ръцете си. Вдигнах очи към него:
— Ама какво стана с…?
Полицаят докосна периферията на шапката си:
— Приятна вечер, госпожице Кълпепър.
Девета глава
Аз бях генерал. Стоях буден през по-голямата част от нощта, преглеждайки карти и обмисляйки стратегии за начина, по който можех да се противопоставя на Коул. Столът на Бек беше моята крепост и аз се люлеех напред-назад в него. Нахвърлях бележки за потенциалния диалог, който трябваше да проведа, върху стария календар на Бек и редях пасианси на компютъра, за да предскажа изхода от неизбежния сблъсък. Ако спечелех тази игра, щях да кажа на Коул, че за да остане в тази къща, ще трябва да спазва определени правила. Ако загубех, щях да си мълча и да чакам, за да видя какво ще се случи. Докато нощта напредваше, си измислях все по трудни правила: ако спечелех, но това ми отнемеше повече от две минути, щях да напиша бележка на Коул и да я залепя върху вратата на стаята му. Ако спечелех и първият поп, който отворех, беше купа, щях да му се обадя от работа и да му прочета списъка с новите закони на съжителството ни.
Между отделните игри прехвърлях различни изречения из главата си. Някъде там със сигурност имаше думи, способни да изразят моята загриженост за Коул, без да прозвучат твърде покровителствено. Думи, които звучаха тактично, но непреклонно. Само дето така и не можех да намеря мястото, където се криеха тези думи.
От време на време се измъквах от кабинета на Бек, слизах по сумрачното стълбище на долния етаж, заставах пред прага на гостната и наблюдавах омаломощеното от припадъка тяло на Коул, за да се убедя, че диша. После раздразнението и гневът ме караха да се кача обратно в кабинета на Бек и да се върна към безсмислените си планове.
Очите ми горяха от изтощение, но не можех да заспя. Ако Коул се събудеше, можех да говоря с него. Стига само да спечелех този пасианс. Не можех да поема риска той да се събуди, а аз да не съм наоколо, за да разговарям с него. Не бях сигурен защо не можех да поема този риск… просто бях наясно, че няма начин да заспя, знаейки, че междувременно той може да се събуди.
Когато телефонът иззвъня, се извърнах толкова рязко, че столът на Бек се завъртя. Оставих го да завърши пълния си кръг, след което внимателно вдигнах слушалката.
— Ало?
— Здрасти, Сам.
Гласът на Изабел беше рязък и някак дистанциран.
— Имаш ли минутка, за да поговорим?
Да поговорим. Принципно ненавиждах телефоните като средство за разговор. Те не ти позволяват да направиш пауза или да си поемеш дъх. Човек трябва да приказва непрекъснато, което лично на мен ми се струваше неестествено. Отвърнах й предпазливо:
— Да.
— Така и нямах възможност да ти го кажа по-рано.
Продължаваше да звучи рязко и делово.
— Баща ми се среща с член на Конгреса с идеята да премахне закона за защита на вълците. Говорим за снайперисти и хеликоптери.
Не казах нищо. Не очаквах, че ще говорим точно за това. Столът на Бек все още не беше спрял напълно, така че го оставих да се завърти отново. Уморените очи горяха в черепа ми. Запитах се дали Коул вече се е събудил. Зачудих се дали все още диша. Спомних си едно малко момче с голяма шапка, което вълците събарят в снежната пряспа. Помислих си, че в момента Грейс сигурно се намира нейде ужасно далеч.