Мама се обърна и го последва в гостната. Чух ги да разговарят и в един момент тя дори се разсмя.
Във вторник! Днес беше вторник, а тя се смееше?!
Последвах ги от гостната към кухнята и попитах неодобрително:
— Защо ще идва тук?
Погледнах към плота. Половината от него бе покрит с чипсове и зеленчуци, а другата — с папки и документи.
— Още не си сменила ризата си — напомни ми мама.
— Ще излизам — заявих. До този момент не го бях решила със сигурност. Всичките приятели на баща ми си мислеха, че са изумително забавни, но всъщност бяха изумително дразнещи, така че решението ми беше взето. — За какво ще идва Маршал?
— Господин Ланди — поправи ме баща ми. — Ще обсъдим някои правни въпроси, пък и по принцип искахме да се видим.
— Някое дело?
Приближих се към покритата с документи половина от плота и нещо привлече погледа ми. Не бърках. Думата, която бях мярнала — вълци — беше изписана навсякъде. Нещо ме прободе, докато оглеждах документите. Миналата година, преди да опозная Грейс, чувството, което бих изпитала, би било сладостната тръпка на отмъщението. Защото вълците, които бяха убили Джак, щяха да си го получат. Сега обаче, удивително или не, нервите ми се опънаха.
— Става въпрос за това, че вълците са защитен вид в Минесота, нали?
— Може би не за дълго — усмихна се студено баща ми. — Ланди има някои идеи. Може би ще успеем да унищожим цялата глутница.
Това ли беше причината да е толкова щастлив? Защото заедно с мама и Ланди щяха да се настанят удобно и да обмислят плана си за избиването на вълците? Наистина ли смяташе, че така ще преодолее по-лесно смъртта на Джак?
В момента Грейс беше в онези гори. Той не го знаеше, но говореше за това как иска да я убие.
— Много яко — промърморих. — Е, аз се махам.
— Къде ще ходиш? — попита мама.
— При Мадисън.
Мама тръгна да отваря пакет с чипс, след което се спря. В тази кухня имаше достатъчно храна, за да бъде нахранен целият Конгрес на Съединените щати.
— Наистина ли ще ходиш при Мадисън, или просто ми го казваш, защото знаеш, че ще бъда прекалено заета да проверявам?
— Добре де — казах. — Отивам в „При Кени“ и все още не знам кой ще дойде с мен. Сега щастлива ли си?
— Много — отвърна мама.
Внезапно забелязах, че е обула обувките, които й бях купила. Незнайно защо, това ме накара да се почувствам странно. Мама и татко се усмихваха и тя носеше новите си обувки, а аз се чудех дали щяха да пръснат главата на приятелката ми с едрокалибрена пушка.
Грабнах чантата си, излязох навън и се насочих към джипа си. Седнах в задушното купе, без да завъртам ключа на стартера, без дори да помръдвам. Просто държах телефона си в ръка и се чудех какво да правя. Знаех какво би трябвало да направя, просто не знаех дали искам да го сторя. Бяха минали шест вторника, откакто бях говорила с него за последно. Може би Сам щеше да вдигне телефона. Бих могла да говоря със Сам.
Всъщност не, аз трябваше да говоря със Сам. Защото конгресменът Маршал Ланди и баща ми можеха действително да постигнат нещо на своя захранван с чипс военен съвет. Нямах избор.
Прехапах устни и набрах номера в къщата на Бек.
— Мда. Гласът в слушалката беше безкрайно познат, а шепотът на нервите ми прерасна във вой.
Това не беше Сам.
Собственият ми глас прозвуча непреднамерено студено:
— Коул, аз съм.
— Охо — каза той и ми затвори.
Трета глава
Куркането на стомаха ми отмерваше времето, така че мина цяла вечност, докато най-накрая се добрах до някакъв магазин. Първият, на който се натъкнах, се оказа „При Бен: Риболовни принадлежности“, груба сивкава сграда сред дърветата, която изглеждаше така, все едно е израснала от калната земя край нея. Трябваше да мина през някакъв застлан с чакъл паркинг, осеян с големи локви от топящите се снегове и дъждовете, за да се добера до вратата. Табелка над бравата ме информира, че ако искам да оставя ключовете от караваната си, кутията за целта се намира от другата страна на сградата. От втора табелка научих, че имат бебета кучета зайчари за продан. Две мъжки и едно женско.
Сложих ръка върху бравата. Преди да я завъртя, преговорих наум историята си. Винаги имаше възможност някой да ме разпознае — потръпнах при мисълта, че всъщност нямам представа колко време е минало, откакто за първи път се бях трансформирала във вълк, нито пък дали покрай изчезването ми се е вдигнал шум. Знаех обаче, че в Мърси Фолс дори някоя запушена тоалетна си е централна новина за първа страница.