Пристъпих в магазина и затворих вратата след себе си. Вътре бе страшна жега и смърдеше на нещо, напомнящо за прокиснала пот. Проправих си път между рафтовете с риболовни пособия, отрова за плъхове и опаковъчен найлон с мехурчета, докато най-сетне стигнах до щанда в дъното. Някакъв дребен възрастен мъж се беше облегнал на него и още оттук ми стана ясно, че разгърдената му риза е източникът на миризмата на пот.
Мъжът се изправи и ме погледна през очилата си с квадратни рамки:
— За камионите ли си дошла?
На стената зад него бяха окачени рула с опаковъчна хартия. Опитах да дишам през устата си.
— Здравейте — казах. — Не, не съм дошла за камионите.
Поех си дъх, докарах отчаяно изражение и продължих с лъжата:
— Работата е там, че с приятелката ми имахме страхотен скандал и тя ме накара да сляза от колата. Така че в момента съм в безизходица. Дали бих могла да използвам телефона?
Той се намръщи, което ми даде време да се зачудя дали не съм покрита с кал и колко разрошена е косата ми. Пригладих я. Най-накрая онзи промърмори:
— Какво, сега ли?
Повторих историята си, внимавайки да не променя нещо, и продължих да изглеждам отчаяна. Всъщност наистина се чувствах сравнително отчаяна, така че не ми беше трудно. Той продължи да ме гледа със съмнение, затова добавих:
— Телефонът? За да се обадя на някого, който да ме прибере?
— Ами… — започна той. — Междуградски ли ще е разговорът?
Лъч надежда. Всъщност нямах представа дали разговорът ще е междуградски, така че отвърнах:
— Трябва да се обадя в Мърси Фолс.
— Аха — промърмори мъжът, което не беше точно отговор на въпроса ми. — Ами…
Изчаках цяла една агонизираща минута. Някъде отзад чух някого, който се смееше гръмко.
— В момента жена ми говори по телефона — каза старчето най-сетне. — Когато приключи обаче, предполагам, че ще можеш да го използваш.
— Благодаря ви. Къде се намирам, между другото? За да кажа на гаджето ми откъде да ме вземе, нали разбирате?
— Ами… — каза той отново. Явно му беше паразитна дума, която просто използваше, докато мисли. — Кажи му, че си на две мили от Бърнтсайд.
Бърнтсайд. Това беше почти на половин час път с кола от Мърси Фолс по двулентов път, осеян със завои. Шокирано осъзнах, че съм изминала цялото това разстояние, без дори да разбера, подобно на сомнамбул.
— Благодаря ви — промълвих.
— Мисля, че имаш кучешко лайно на обувката — добави той меко. — Мога да го подуша.
Престорих се, че си гледам тока.
— Уф, май наистина имам. Чудех се какво ми мирише.
— Тя няма да приключи скоро, да си знаеш — предупреди ме той. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че говори за жена си и телефона.
Схванах намека:
— Добре, ще се помотая наоколо.
Мъжът изглеждаше облекчен, сякаш се беше чувствал задължен да ме забавлява, докато стоя пред тезгяха. Веднага щом се отдалечих, за да огледам някакви примамки, го чух как започна да размества каквото там разместваше зад тезгяха. Жена му продължаваше да говори и да се хили гръмко със смях, който наподобяваше лай на хиена, а магазинът все още смърдеше на пот.
Огледах въдиците, някаква еленска глава с розова бейзболна шапка и изкуствените сови, които човек трябваше да окачи някъде, за да прогонват птиците от градината му. В единия ъгъл имаше кутии с живи червеи. Докато ги наблюдавах, а стомахът ми се присви или от отвращение, или от далечното обещание за предстояща трансформация, вратата се отвори и в магазина влезе някакъв мъж с шапка на „Джон Диър“1.
Двамата с потното старче размениха поздрави. Прокарах пръст по ръба на яркооранжев кучешки нашийник, заета основно с мисълта дали днес щях да се трансформирам отново.
Внезапно вниманието ми беше привлечено от това, за което си говореха мъжете. Този с шапката на „Джон Диър“ тъкмо казваше:
— Мисълта ми е, че нещо трябва да бъде направено по въпроса. Един от тях днес е отмъкнал чувала с боклук от прага ми. Жена ми си помислила, че е куче, но аз видях отпечатък от лапата му — прекалено голям е.
Вълци. Те говореха за вълците.