Спрях колата и самия край на паркинга и изскочих навън, оставяйки двигателя да работи. Прекрачих някаква дървена железопътна траверса и се заковах на място. В краката ми, насред мократа трева, лежеше рокля на цветя. Наблизо забелязах изоставена обувка с дървена подметка, а около метър по-нататък на една страна лежеше и другата. Поех си дълбоко дъх, после коленичих и вдигнах роклята. Платът в ръцете ми носеше мекото ухание на спомена за Грейс. Изправих се и преглътнах.
Оттук можех да видя едната страна на фолксвагена си, покрита с кал и мръсотия от локвите по паркинга. Изглеждаше така, все едно никога не го бях мил.
Седнах отново на шофьорското място, оставих роклята на задната седалка и приближих длани към носа и устата си, вдишвайки аромата отново и отново, облегнал лакти на волана. Седях така в продължение на няколко дълги минути и гледах над таблото към изоставените обувки.
Всичко беше толкова по-лесно, когато бях вълк.
Четвърта глава
Ето кой съм сега, когато съм върколак: аз съм Коул Сейнт Клеър, а някога бях НАРКОТИКА.
Някога си мислех, че от мен няма да остане нищо, ако човек махне туптящия бас на НАРКОТИКА, писъците на няколко хиляди фенове и календара, почернял от отметките на дните, в които имахме концерти. Ето ме тук, обаче, месеци по-късно. Оказа се, че под струпеите на множеството рани, които бях обелил, имаше нова кожа. Сега бях почитател на простичките житейски удоволствия: печени сандвичи със сирене без черни петна от загоряло по коричката, дънки, които не се впиват в най-важните части от анатомията ми, два пръста водка, между десет и дванайсет часа сън.
Не бях сигурен как точно Изабел се вписва във всичко това.
Работата бе там, че през повечето време можех да не мисля за запечено сирене и водка. Само дето не можех да кажа същото за Изабел. При това не ставаше дума за някакви фантастични блянове, които да те дразнят по приятния начин. Ставаше дума по-скоро за нещо като възпаление на слабините. Ако си наистина зает, почти можеш да забравиш за него, но щом веднъж спреш да се движиш, проклетият сърбеж направо те убива.
Бяха минали почти два месеца, а от нея нямаше ни вест, ни кост. Цялата ни комуникация се ограничаваше до серия от извънредно забавни съобщения, които бях оставил на гласовата й поща.
Съобщение №1: „Здрасти, Изабел Кълпепър. Лежа си в леглото и зяпам тавана. Общо взето, съм гол. Мисля си за… майка ти. Обади ми се“.
И сега тя се беше обадила?
Нямаше начин.
Не можех да стоя в къщата под обвинителния взор на телефона, така че си взех обувките и се отправих на следобедна разходка. Откакто бях извел Грейс от болницата, бях започнал да се ровя по-дълбоко в причините, които ни превръщаха във вълци. Тук, насред пущинака, нямаше как да не изследвам под микроскоп, за да получа истински отговори. Въпреки това бях запланувал няколко експеримента, които не изискваха лаборатория — само късмет, собственото ми тяло и известно количество кураж. А един от въпросните експерименти определено щеше да протече по-добре, ако успеех да се докопам до някой от другите вълци. Така че се мотаех из гората. Или по-точно казано — извършвах набези. По този начин двамата с Виктор наричахме среднощните отскачания до магазина, за да си купуваме разни полуфабрикати с вкус на пластмаса, поръсена с изсъхнал кашкавал. Извършвах набези в Пограничната гора в името на науката. Изпитвах необходимостта да завърша това, което бях започнал.
Съобщение №2: първите минута и трийсет секунди от „Имам съобщение за теб“ на Бий Джийс.
Днес времето беше топло и можех да подуша абсолютно всяко живо същество, което се беше изпикало в гората. Поех по обичайния си маршрут.
Коул, аз съм.
Божичко, полудявах. Това не беше гласът на Изабел, а този на Виктор. В главата ми ставаше малко пренаселено. Ако не си представях как свалям сутиена на Изабел, се надявах телефонът да звънне, а ако не правех и това, си спомнях как бащата на Изабел хвърля трупа на Виктор насред алеята за коли. Освен със Сам живеех и с три призрака.
Съобщение №3: „Скучно ми е. Имам нужда от някой, който да ме забавлява. Сам мие пода. Обмислям дали да не го убия със собствената му китара. Така хем ще си намеря занимание, хем ще го накарам да каже нещичко. С един куршум — два заека! Между другото, намирам всичките тези стари изрази за ненужно брутални. Като например «Ринги ринги рае». Това е песничка за чумата, нали знаеш? Разбира се, че знаеш. Чумата ти е нещо като първа братовчедка. Абе Сам говорили си с теб? Защото с мен думичка не обелва. Леле, колко ми е скучно. Обади ми се“.