Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка
ПЪРВА ГЛАВА
Русия, някъде на изток от Москва, 8 август 1620 г.
Лъчите на залязващото слънце пронизваха тежката прашна мараня, увиснала над неподвижните дървета и смесваха своите трепкащи кървавочервени отблясъци с прашинките, сякаш заливайки с пламъци въздуха. Това беше мрачна поличба, защото червеникавият ореол означаваше, че мъките на изгорялата от жажда земя щяха да продължат. Палещата жарава на лятото и дългата засуха бяха опърлили равнините и оголените степи и безкрайното море от трева беше попарено от тях чак до гъсто преплетените си корени. Но тук, в района на смесените гори, разпрострели се на изток и север до река Волга, а на юг до Ока, гъстият лес понасяше сравнително леко засухата, макар тя да продължаваше да измъчва групичката пътници, които бързаха през безкрайната пустош.
През своя двадесетгодишен живот болярката Зиновия Зенкова беше видяла немалко от безбройните лица на своята родина. Те бяха неповторими като сменящите се сезони. Дългите, тежки зими представляваха изпитание дори за най-издръжливите, но с пукването на пролетта сред топящите се ледове и снегове се появяваха коварни блата, които в миналото се бяха оказвали достатъчно сериозна преграда дори за татарските орди, тръгнали на грабеж, както и за другите нашественици. Лятото пък беше като опърничава кавгаджийка. Топлите, приспивни ветрове и нежният ромон на дъжда навяваха покой, но понякога жегите безмилостно попарваха всичко, сякаш лятото си отмъщаваше на онези, които бяха проявили неблагоразумието да пътуват под жарещото слънце. Болярката Зенкова добре знаеше това, когато потегли от дома си. Бе убедена, че най-голямата опасност за нея самата и малката групичка нейни слуги и спътници бяха огромните задушливи и прашни облаци, които се надигаха под колелата на голямата й черна карета и подковите на конете. Беше ужасно трудно, ако не и невъзможно да се поеме дори глътка чист въздух. Както и да го погледнеше човек, условията изобщо не бяха подходящи за едно продължително пътешествие през Русия, особено когато се беше наложило да тръгнат толкова набързо и с такава неохота.
Ако не беше заповедта на цар Михаил Фьодорович Романов тя да се яви в Москва до една седмица, с ескорт от дванадесет конници от неговата стрелецка стража под командата на капитан Николай Некрасов, Зиновия не би и помислила да предприеме такова мъчително пътешествие, преди жегата да е намаляла. Ако заповедта не идваше от толкова високо място, тя би помолила за отсрочка, за да остане още малко в Нижни Новгород, та да почете по подходящ начин паметта на наскоро починалия си баща.
Зиновия сподави стона на отчаяние, който почти се беше изплъзнал от устните й. Знаеше, че си е чисто пилеене на сили една обикновена болярка да оплаква безпомощността си пред заповедта на всеросийския самодържец. Вестта, че с пристигането си ще бъде поставена под опеката на своята братовчедка, княгиня Ана Тарасовна, допълнително помрачи и без това потиснатото й настроение. Но тя не можеше да не се подчини, макар и неохотно. Незабавното подчинение беше единственият благоразумен избор за всеки верен поданик. В крайна сметка тя беше дъщеря на покойния велик болярин Александър Зенков, а и за това — за нейно голямо съжаление — негово царско величество благоволяваше да се погрижи за нея.
Царят не беше дал никакви обяснения защо я поставя под чужда опека, но мотивите му не можеха да бъдат обсъждани. Като се има предвид колко щедро беше удостояван с почести покойният й баща през последните години и неговите изключителни заслуги като посланик, подобно внимание не беше изненадващо. Но макар и двамата й родители да бяха починали, Зиновия трудно можеше да се примири с положението на безпомощно сираче или дори на млада жена, която се нуждае от чужда опека и закрила, защото беше прехвърлила възрастта, на която повечето девойки се омъжват.
Тя не беше нито невръстно девойче, нито просякиня, но към нея се отнасяха, сякаш е такава, гневно си мислеше Зиновия. После сърцето й се сви от страх, когато се сети за една по-вероятна причина за загрижеността на цар Михаил. Може би решението му се дължеше до голяма степен на вече дълго продължилото й моминство, особено ако му беше хрумнало, че този въпрос е бил занемарен от баща й. Покойният болярин Зенков се беше надявал, че някой ден тя ще открие любов, подобна на тази, която го свързваше с нейната майка Елинор. Макар да не й беше оказвал натиск да се омъжва и дори сякаш не проявяваше особено старание да й намери съпруг, Александър Зенков се беше постарал да осигури достатъчно добре нейното благополучие. Земи и други имоти бяха приписани на нейно име, а царят беше обещал, че те няма да й бъдат отнети след смъртта на баща й. Беше й осигурено най-доброто образование, което един болярин би могъл да пожелае за сина си, а след като майка й почина преди пет години, Зиновия беше започнала да му помага при дипломатическите обиколки и срещите му с чужди владетели, така че има възможността да пътува много в чужбина. Майка й беше англичанка, затова Зиновия говореше този език със същата лекота, както руския, а без затруднения се справяше и с френския, така че можеше да води официална кореспонденция и на трите езика. Великият болярин Зенков беше поверил цялата си дипломатическа преписка единствено на нея.