— Лицемерен негодник! Хилиш се като безмозъчен идиот и се правиш на храбрец едва когато останахме без оръжия. Имаш поне шестдесет души зад гърба си, но забелязвам, че май се появи чак когато опасността отмина, като свенливо цвете, бягащо от хорските погледи!
— Запазвам самообладание и когато тези негодници го загубят — обясни Ладислас с добродушна усмивка, без да се впечатли от сарказма й. — Бдя, докато всичко не бъде наред.
— Не си нищо повече от страхливец без име, прокрадващ се след вълчата си глутница, която ограбва имота на честните хора.
— Мисли какво си искаш, болярке — отвърна Ладислас със самодоволна усмивка. — Това няма да промени нищо.
Той плъзна още веднъж поглед по тялото на девойката, наслаждавайки се на бялата кожа и нежната й женственост, после очите му се спряха отново по изкусителната долина между гърдите. Протегна ръка и леко потърка с опакото й пламналата буза на момичето.
— Съдбата навярно ми се усмихва в здрача на тази вечер, щом ми поднася в ръцете такава прекрасна болярка. Вашето присъствие е истинска чест за мен.
Зиновия потисна внезапния си порив да хукне далеч от неговия изгарящ поглед. Тя махна с ръка, отхвърляйки комплимента му и на свой ред впи очи в обгореното му от слънце лице с целия плам и омраза, който можеше да събере. Погледът й не трепваше, макар при всичките й пътувания в родината и в чужбина не бе виждала толкова висок мъж, с толкова широки и мощни рамене. Над кожени бричове, които плътно обвиваха тесните му бедра, той носеше червен пояс и къс кожен елек, който стоеше разкопчан и разкриваше мускулести гърди. По голите му ръце се виеха изпъкнали жили.
— Е, на мен пък не ми е приятно да съм тук — надменно отвърна Зиновия, но нейният плам незабавно бе охладен от неизменната му усмивка.
— Можете да бъдете уверена, болярке, че нощта с вас ще ми достави по-голямо удоволствие от всяка друга — неговият глас, дълбок и леко дрезгав, свидетелстваше за нарастващото желание.
Зиновия реши бързо да го откаже от надеждата, че тя ще остане покорна и запленена от него.
— Ако си мислите, че ще ви помагам охотно в това, принце-звяр, жестоко се лъжете.
— Но, болярке, аз нямам нищо против да се съпротивляваш — Ладислас леко вдигна рамене, за да покаже колко му е безразлично. — Всъщност през последните години взе да ми писва от жени, които ме следват по петите и се въргалят в праха пред мен. Взех да ценя повече онези, които повече се дърпат. Сигурен съм, че твоята неохота ще ме разпали истински.
Белите му зъби проблеснаха ярко на фона на обветрената кожа, когато й се усмихна. Той добре съзнаваше нейното отвращение и още по-ясно виждаше, че пред него стои не обикновено войнишко момиче, а болярка от знатен род. С нейните фини, изящни черти и гордо държание тя имаше царствения вид на истинските благородници. Струваше му се дори, че само с красноречивия си и надменен поглед, тя би могла да разколебае някой по-нерешителен човек. Ладислас беше видял огнения й дух и това до голяма степен бе изличило първоначалното му впечатление, че става дума за леденостудена и високомерна жена. Далеч не е такава, заключи още веднъж той в себе си и в ледените му сини очи проблесна топла искрица.
Извисяващата се нагоре шапка й придаваше лекомислен вид, както се беше килнала смешно в бъркотията. Лентата със синя нишка, прикрепена с брошка със смарагд, придаваше дълбочина на обрамчената в зелено периферия. Можеше само да гадае за дължината на косата, защото в сложната прическа на тила й бяха вплетени черни копринени ленти. Капризните кичури, изплъзнали се при неотдавнашното боричкане, се бяха разпилели гневно по слепоочията й, сякаш на свой ред възпламенени от нейната ярост.
Ладислас широко се усмихна и махна шапката от главата й. Откъсна скъпоценната брошка и я вдигна нагоре, за да я разгледа по-добре под лъчите на залязващото слънце, после се обърна и я подхвърли през рамо на помощника си. Петров я хвана в шепи и нададе радостен вик, притискайки с любов накита към сърцето си.
— Това е за теб, приятелю, задето проследи каретата на болярката — заяви Ладислас.
Петров се ухили още по-широко под гъстите си мустаци, но рече:
— Наистина ли, Ладислас? Тази дрънкулка си заслужава и ти да й обърнеш внимание.
Князът на разбойниците се засмя тихо, обгърна с ръка кръста на Зиновия и без да обръща внимание на гневните й протести, я притисна до себе си.
— Както виждаш, Петров, държа в ръцете си бижу, много по-привлекателно от някаква си брошка, бижу, което ще ме топли през дългите зимни нощи.
— Ами Альона? — попита Петров и вдигна въпросително вежди. — Няма ли да направи нещо?