Плашливият жребец престъпваше нервно от крак на крак, докато двамата мъже се боричкаха под него и вдигаха облачета прах наоколо. Изправена пред реалната заплаха животното да се уплаши и да я понесе, Зиновия реши да вземе мерки и затърси пипнешком изпуснатите юзди, които се люлееха във въздуха, като същевременно бавно потупваше жребеца по врата и му шепнеше нежно и успокояващо, за да го усмири.
Внезапно върху брадичката на Ладислас се стовари добре прицелен и мощен удар, от който главата му отхвръкна назад и се удари в корема на жребеца. В следващата секунда Зиновия трябваше да положи всички усилия, за да се задържи на гърба на пощръклялото животно, което с уплашено цвилене се вдигна на задните си крака. Тя се вкопчи отчаяно с две ръце в развятата грива, като напълно осъзнаваше колко опасно би било да се строполи от гърба на полуделия жребец. Предните копита удариха земята и едва дадоха време на Зиновия да се намести, преди животното да се понесе с гигантски скок напред. Сърцето й подскачаше бясно и тя за малко не се стовари от седлото, когато животното се впусна в ужасяващо, безразсъдно, лудешко препускане на зигзаг, което отново ги изведе между дърветата. Макар сърцето й да туптеше в такт с безумните подскоци и завои, Зиновия се опита да не се поддава на паниката. Знаеше, че трябва да овладее жребеца, иначе щеше да стане жертва на собствената си истерия, но не беше лесно да преодолее смразяващите пипала на страха.
Приведена над шията на животното, Зиновия следваше движенията му и се опитваше да го успокои. Говореше му с тих, добре овладян глас, докато се опитваше да хване една от люшкащите се юзди, но опасността да падне я възпираше отново и отново и тя се принуждаваше да се вкопчи в летящата грива. Но изведнъж, както бе протегнала за пореден път ръка, една снишена клонка плесна юздата и я вдигна нагоре към пръстите й. Зиновия се стрелна да я хване и, почти хлипайки от облекчение, стисна кожения ремък между треперещите си пръсти. Щастието й се усмихваше, защото само миг по-късно успя по същия начин да хване и другата юзда.
Успехът възвърна куража на Зиновия. Тя опъна здраво юздите и съумя донякъде да овладее животното, поне дотолкова, че да го насочи в посоката, която щеше да я изведе там, където бе спряна каретата. Но въпреки това жребецът не се подчиняваше на опитите й да го задържи. Силуетът на каляската вече взе да се мержелее в здрача, но Зиновия още не можеше да овладее твърдоглавото животно достатъчно, за да се надява, че ще успее да го спре щом стигнат до нея.
Николай Некрасов седеше недалеч от каретата, оставяйки се на грижите на един опитен сержант, който в момента бинтоваше ръката му. Тропотът на препускащи копита привлече вниманието на капитана към просеката и той вдигна поглед, за да съзре как Зиновия се приближава с опасна скорост. Скочи на крака и извика на хората си да се приготвят да спрат коня. Всички се хвърлиха напред и се наредиха с разперени ръце като своеобразна бариера напреки на пътя, където зачакаха галопиращото животно. Жребецът обаче предугади маневрата им. Малко преди човешкия капан той внезапно замръзна с изпружени крака, после отстъпи и раздра въздуха с предните си копита. Личеше си, че възнамерява да продължи лудешкото препускане, защото очите му затърсиха път за бягство. Този път Зиновия имаше късмета на близо да се окаже някой, който да й се притече на помощ. Капитанът я грабна от седлото, а сержантът стисна юздата и я задържа здраво, докато жребецът пръхтеше и се дърпаше с обезумели очи. Успокоителните думи и приятелското потупване на сержанта усмириха подплашеното животно и накрая то се подчини на умелата ръка.
Трепереща, Зиновия се отпусна с облекчение в ръцете на капитан Некрасов, като имаше чувството, че цялата сила е изтекла от крайниците й. Тя се наслаждаваше на успокоителната прегръдка, като едва ли осъзнаваше цялата дълбочина на възхищението, което се четеше в очите на Николай, когато за миг плъзна поглед под разкъсания корсаж. Той постепенно овладя учестеното си дишане и възбудените си сетива. Почти невидимото докосване на устните му до нейните коси изглеждаше случайност. Той продължи да я подкрепя, а Зиновия вече не му обръщаше внимание, защото дочу плачливия немощен глас на Али, който я молеше да дойде по близо и побърза да се отправи натам.
— Агънцето ми — изскимтя прислужницата и се надигна, а кочияшът сне за момент компреса от лицето й. — Дай да те видя.
Зиновия се подложи на изпитателния й поглед, като същевременно сама внимателно наблюдаваше чертите на старицата в здрача и си направи своите изводи за нейното състояние. Голяма, почти черна синина минаваше през дребната сбръчкана брадичка, а бледността й си личеше ясно дори във вечерния сумрак.