Али се помъчи да седне, за да разгледа по-добре господарката си, но усилието се оказа прекалено голямо за нея и тя рухна обратно в ръцете на кочияша. Като видя колко е раздърпана девойката, Али се разрида от отчаяние, предполагайки най-лошото.
— Ох, агънцето ми! Агънцето ми! Какво ти стори този див звяр?
— Наистина нищо, Али! Добре съм — увери я Зиновия и се отпусна на колене пред старицата. — Царският офицер ми се притече на помощ и не ми се случи нищо по-лошо. Имам само няколко драскотини и това е всичко.
Али тихо захлипа благодарствена молитва.
— Слава на Бога във висините, че си спасена.
— Настани я в каретата, Стенка — помоли Зиновия побелелия кочияш и не се отдели от него, докато той заедно с лакея не изпълни заповедта. — Внимателно, защото тя пострада най-много от схватката.
— Ние с Йосиф ще се погрижим за нея, господарке. Не се бой — благо отвърна Стенка и сетне взе да я придумва. — Почини си и ти сега. Много страх ти се насъбра и на теб.
Зиновия забеляза, че главата на Йосиф е превързана и загрижена сложи ръка на рамото му, за да го спре.
— Как е раната ти? Сериозна ли е?
Йосиф поклати глава и се ухили:
— Не, господарке, но в ухото ми има такава дупка, че през нея може да мине коркова тапа.
— Някоя жена може да реши, че така й е по-удобно — подсмихна се Стенка. — Ще го води за ухото, вместо за носа.
Зиновия утешително потупа ръката на лакея и се постара да се усмихне закачливо.
— Отваряй си очите на четири, Йосифе. Москва е пълна с хубави слугини, които ще гледат да ти завъртят главата.
— Ще си отварям очите да не ги изпусна, господарке — обеща й Йосиф.
Спокойна, че Али е в сигурни ръце, Зиновия съсредоточи вниманието си върху положението около нея. Нямаше сериозно пострадали сред хората на Николай и всички забързано прибираха багажите в каретата. Войсковата част, която им се беше притекла на помощ, бе тръгнала да преследва разбойниците и също като тях бе изчезнала в далечината. Мъртъвците бяха струпани недалеч от каретата и доколкото можеше да прецени в бързо сгъстяващия се мрак, жертви бяха дали единствено разбойниците, несъмнено защото нападението на офицера ги беше сварило напълно неподготвени.
Осъзнавайки необходимостта да напуснат това място преди някой разбойник да се е върнал, за плячката си, Зиновия се обърна към капитан Некрасов:
— Трябва бързо да се махаме, преди да са налетели отново.
Николай беше напълно съгласен с нея и се извърна към хората си да им нареди:
— Бързо прибирайте каквото е останало и да се махаме. Трябва да побързаме, за да откараме болярката на сигурно място.
Зиновия се озърна донякъде объркана, защото осъзна, че не е виждала дяка от връщането си.
— А къде е Иван? Какво му се е случило?
Капитан Некрасов се захили и вдигна здравата си ръка, за да посочи към тъмната сянка под клоните на няколко високи дървета на известно разстояние от тях. Зиновия объркано сви вежди и се взря в тъмнината, докато не различи в едно белезникаво смътно петно очертанията на приведен дребничък гол мъж.
— Откраднаха му дрехите, болярке, както и всичките дрехи, които не бяха на гърбовете ни, всичко до шушка. Нямаме какво да му дадем назаем.
Зиновия премисли очерталите се възможности, но нямаше никакво желание да му предложи нещо от своите куфари. Иван бе така зле настроен към европейското облекло, така че тя сериозно се съмняваше дали той ще благоволи да приеме лекомислените й дрешки, дори при крайна нужда. Тя раздразнено предложи:
— Той май няма друг избор, освен да вземе дрехи от убитите.
— Вече наредих на един от хората си да се заеме с това — уведоми я Николай, кимайки към безразборно нахвърляните тела. — На Иван може и да не му хареса подборът, но няма друго.
Зиновия си представи какво ли е да събличаш мъртвец и побърза да се оттегли:
— Ще изчакам с Али в каретата.
Макар скоро съвсем да се стъмни, Зиновия и малката групичка нейни придружители потеглиха отново. Напредваха по-предпазливо, защото лунната светлина раждаше пред тях застрашителни сенки и те внимателно наближаваха всеки завой на пътя. И все пак въздухът беше по-прохладен и далеч по-поносим от потискащата жега на деня.
Отново на Зиновия й бе съдено да изтърпи присъствието на Иван Воронски, но след преживяното унижение, този път той нямаше настроение да мърмори. Отваряше си устата само за да изрече полугласно гневни обвинения по адрес на капитан Некрасов и неговите хора, защото бе уверен, че от злоба те са проявили изключителни старания да му намерят възможни най-отвратителните и противни дрехи. Чувстваше се силно притеснен и изобщо не питаеше благодарност за несъразмерно широките шалвари и кожено елече, които му бяха подбрали. И двете воняха на вкисната пот и чесън, която комбинация правеше задължително използването на парфюмирани кърпички от страна на другите две обитателки на каретата.