Обезкуражена от спартанската му логика, Зиновия перна с пръсти своя ревер и сбърчи изящния си, елегантен прав нос при вида на облачето прах, което се вдигна от коприната. Тя беше купила пътния костюм на зелени и черни райета за доста голяма сума във Франция, но се съмняваше дали след това пътешествие ще може да го почисти достатъчно, за да го облече отново, дори и ако по някакво чудо Ана Тарасовна се окажеше по-толерантна от дяка към чуждестранните й тоалети.
Като вдигна поглед, Зиновия видя подигравателно повдигнатите вежди на Иван, който наблюдаваше загриженото й лице, и изобщо не се усъмни към кого е насочен сарказмът му. Гневът й отново беше разбуден и внезапно тя почувства, че предпочита да понася праха и неудобствата на пътуването, отколкото дразнещата особа на Иван в своята карета.
— Дали ще бъдете така добър, господине, да ни обясните защо настоявахте да пътуваме само посред бял ден. Бихме могли да избегнем най-голямата жега, дори част от прахоляка, ако бяхме последвали съвета на капитан Некрасов да пътуваме през нощта.
— Нощта е царство на дявола, болярке, а една невинна душа би трябвало с боязън да пресича пътищата на демоните.
Зиновия вдигна очи към небето, молейки се то да я дари с достатъчно търпение. Дякът явно не разбираше, че вече бяха подложени на множество адски мъки.
— Предполагам, че вие няма от какво да се оплаквате, щом сам определяте как да пътуваме.
Минаха няколко секунди, преди Иван да преглътне иронията в думите й. Сетне предложи друго обяснение, по-приемливо от това, което беше благоволил да даде преди малко.
— В Москва се носят слухове, че банда изменници броди в тази област. Подобни безбожници не биха се поколебали да връхлетят върху невинните хора под покривалото на нощта и аз сметнах за по-благоразумно да пътуваме денем, за да не се подлагаме на опасността да бъдем нападнати.
— Това звучи разумно — отвърна сухо Зиновия — Ако, разбира се, по някакво чудо да оцелеем на този пек.
Иван изглеждаше толкова недосегаем за хапливите й забележки, колкото за несгодите на пътя.
— Ще си позволя да отбележа, болярке, че ако изпитвате известно неудобство, то се дължи единствено на вашето екстравагантно облекло. Един скромен сарафан би ви бил по-полезен, като същевременно щеше да е белег на свян, подобаващ на една руска девица.
Зиновия констатира, че склонността на Иван да намира грешки у другите продължава да я дразни точно толкова, колкото в началото на пътуването, когато той остро разкритикува европейската кройка на дрехите й. Плавно спускащият се по тялото традиционен сарафан щеше да прикрива по-добре формите й, но под и над него обикновено се носеха множество други дрехи, така че бе крайно съмнително дали щеше да я предпази по някакъв начин от жегата. Прилепналите дрехи, които носеше, явно дразнеха дяка и той не се и опита да скрие, че не може да понася стегнатите корсажи, подкрепяни от банели. Но пък от друга страна той също тъй малко харесваше и бухналите поли, чийто обръчи понякога достигаха наистина голяма ширина, както и разсипнически скъпите дантелени къдри и фльонги и високите твърди яки, чиято мода беше въвела покойната кралица Елизабет Английска. Дякът явно беше скандализиран от вкуса на Зиновия към луксозни и модни дрехи, които не отговаряха на непоклатимите му възгледи за прилично облекло. Може би ако тя облечеше някакво съответствие на мрачните му черни одежди, щеше да успее да смекчи донякъде сърцето му.
— Навярно сте прав — отвърна Зиновия, като не се поддадена първия си порив да влезе в спор с изпълнения с предразсъдъци свой спътник. — Но съм пътувала толкова много в чужбина, че привикнах към модата на френския и английския двор и забравих, че тя би могла да се стори неприлична на някого.
— И там ви е грешката, болярке — побърза да отговори Иван Воронски. — Слава на Бога, че ме е дарил с волята и разума на светец, иначе щях да се отклоня от задълженията, които ми бяха поставени от княгиня Ана и щях да потърся друг начин за пътуване. Бог ми е свидетел, че не съм виждал друга руска девица, която толкова да е пристрастена към носенето на подобни вулгарни чуждоземни парцали.
— О, господине — гласът на Али беше изпълнен с едва овладян гняв, когато тя се осмели да се намеси. — Мога да разбера, че не си падате по това, което е прието в други земи, защото май не сте излизали извън това царство. Истина ви казвам, господине, там е съвсем друга работа, така си е. Ама хич не се съмнявам, че щяхте да ахнете, като видите с каква свобода благородни дами се разхождат и говорят съвсем открито с мъже, които нито са им роднини, нито свещеници. Кралица Елизабет беше една от тях. И в цяла Англия нямаше човек, който да очаква тя да бъде затворена в покоите си, нито пък да иска да я скрият от другите хора в някой палат, където да й прислужват само жени и някой и друг свещеник. Така си е, господине! Да можехте да си представите колко изискани важни лордове се трупаха около кралицата, а никой англичанин не си и помисляше, че това не е прилично!