Иван Воронски незабавно стигна до заключението, че дори неговите многобройни дарби и ученост не биха могли да спечелят сърцата или уважението на тези свирепи варвари.
Петров направи крачка към него и той започна да трепери, защото беше убеден, че тази грамадна буца от мускули се готви да направи нещо неописуемо жестоко с особата му. Петров само се ухили и мина покрай него, без да му обръща внимание, насочил се обратно към вратата на каретата. Той се пресегна към другия ъгъл на седалката, където стоеше черния куфар, над който дякът бдеше с такава любов през цялото пътуване. Измъкна го и с гръмогласен смях изсипа неговото съдържание пред себе си в праха.
Като видя имуществото си разпиляно на земята, Иван внезапно осъзна какво е на път да загуби от грабителите. С ужасен писък той се устреми напред, протегнал ръце с надеждата да притисне до гърдите си своите вещи, преди да бъде открита кожената кесия. Но познатият звън вече бе достигнал до обиграния слух на Петров и той го блъсна грубо настрана. Бандитът измъкна кесията от купа дрехи и доволно се усмихна, а като я разтърси, слухът му беше погален от звъна на множество монети.
— Дай ми я! — извика Иван, блъскайки едрия мъж и се опита да си възвърне кесията. След като този подход не му донесе нищо, той се върна към обичайните си методи за убеждение.
— Тя принадлежи на църквата! — пламенно заяви той. — Аз само носех църковния десятък в Москва! Не трябва да крадеш от църквата!
— Охо! Малката гарга май размаха крила като истински ястреб! — Петров хвърли поглед към двете жени, който уплашено гледаха от вратата на каретата, сетне се ухили на Зиновия. — Дребосъкът май пази златото си повече от теб, хубавице.
Търсейки още богатства, бандитът клекна и започна да къса тъмните дрехи, разхвърляни в праха, докато от тях останаха само парцали. Търсенето му се оказа безплодно и за да си отмъсти, той се хвърли към Иван, карайки дребничкия мъж да изпищи от ужас. Хвана го за реверите на черния сюртук и го повдигна, доближавайки обветреното си лице до бледото, кокалесто чело на дяка. Иван се замята като дребна птичка, хваната в капан, но не можа да се отдръпне от уголемяващото се циклопско око.
— Ще кажеш на Петров къде ти е другото злато, нали? — каза му той доверително, със смесица от добродушие и презрение. — Тогава може би няма да те размажа.
Макар Зиновия да не беше се радвала на особена симпатия от страна на Иван при забързаното им пътуване от Нижни Новгород, а видът на скътаното му богатство да предизвика доста сериозен пристъп на отвращение у нея, не можеше да допусне той да бъде оскърбяван, без да се опита да го защити някак.
— Пуснете го — намеси се тя от каретата. — Той няма нищо освен този куфар. Всичко останало е мое! Остави го на мира, чуваш ли!
Петров я послуша и Иван с безкрайно облекчение се строполи на колене. Бандитът го прекрачи и съсредоточи цялото си внимание върху болярката. Зъбите му се оголиха в усмивка и той великодушно й предложи масивната си ръка. Зиновия прие помощта му и слезе на земята с толкова достойнство, колкото й позволяваха треперещите колене. Сетне понечи да се отдръпне, защото бандата разбойници я приветстваха с нестроен, но дружен одобрителен рев и подсвирквания. Реакцията им само усили нейните опасения, защото поне двадесет от тях незабавно скочиха от конете и се струпаха, блъскайки се един друг, за да видят по-отблизо необичайната хубост на високородната болярка. Похотливите им погледи не оставиха никоя извивка на тялото неопипана, никоя подробност от облеклото недокосната, докато не се почувства напълно разголена от събличащите им погледи.
Зиновия стисна устни, за да не позволи на зъбите си да затракат от ситните тръпки, които я побиха. Боеше се, че ако покаже колко е уплашена всъщност, те ще я измъчват повече, но където и да спреше блуждаещият си поглед, той беше посрещнат от очи, изпълнени с похотливо очакване.
Али Макабе не беше от хората, които витаят в облаците, така че не таеше илюзии, че някой от тези груби разбойници ще спазва изискванията за кавалерство, присъщи на благородните лордове, когато им беше паднала толкова красива и лъскава пленница. Дребничката жена се измъкна от каретата и бързо грабна от земята една къса, дебела тояга. Сетне решително зае позиция между подопечната си и тези, които биха се опитали да се пресегнат и да опипат гъвкавите й извивки. Макар това да означава сигурна смърт за нея, прислужницата беше твърдо решена да защитава до последен дъх своята господарка.