Ятото рязко поема към морето и веднага остава извън обсега на изстрела. Но аз не съжалявам: моята патица е във водата. Ето я, моята патица, убита във въздуха, лежи върху водата. Във въздуха убита, а не както и да е. Тя едва се полюлява от лекото вълнение и ветрецът бавно я носи към моя остров. Ако пък отмине, също не е беда: ще се стъмни и Валентин ще докара лодката. Сега, ако той извика, зная какво да му отговоря. И ще му отговоря с удоволствие.
И вече уверено очаквам нови ята патици. И сам си казвам, че няма да се вълнувам и да бързам: ще оставя патицата да се приближи на разстояние един изстрел, по-точно ще я оставя да прелети над мене, а след това ще стрелям след нея, като се прицеля добре.
Но внезапно ми се появяват нови грижи: моята патица се съживи. Вдигна си главата, оглежда се. И явно няма намерение да плува към мене.
Не, няма да я бъде. Тъкмо неподвижна цел със сигурност ще улуча. Вдигам пушката и стрелям. Сачмите бият по водата. Но самата патица я няма на повърхността. Тя изчезна, гмурна се за някакви си части от секундата, преди сачменият заряд да удари по водата. След няколко дълги мига патицата изплува — цяла, невредима.
Бързо стрелям от втората цев. Патицата отново изчезва за миг, сачмите набръчкват гъстата вода. Това вече е дявол знае какво. Припряно вкарвам нови патрони в цевите. Ами че още малко — и моята патица ще отплува и иди я гони тогава. Подскача, люлее се мушката на двуцевката, изстрелите цепят въздуха, закипява водата под града от сачми.
Бъркам с ръка в патрондаша и замирам: останал е само последният патрон. Последен патрон! В лагера ни има много, но у мене това е последният.
А патицата е невредима. Макар че не, чакай. Изглежда, някаква случайна сачма я е засегнала. Когато натискам спусъка, тя се опитва, но не може да се гмурне, и изстрелът достига целта. Подгонвана от ветреца, тя едва забележимо плува към моя остров.
Край! Сега не трябва да замирам в очакване и да оглеждам избледняващата далечина за ята от патици. Все едно, няма с какво да стрелям. Ще се измъкна от укритието, ще седна на боровия дънер, изхвърлен от вълните, ще пуша и спокойно ще гледам вечерното море.
Запалвам цигара, гледам как плува и чезне в чистия въздух тютюневият дим, и си мисля, че ми е добре и че съм спокоен и че съм си свършил работата: изстрелях си патроните, сдобих се с патица. Подсмивайки се, спомням си одевешните си и тия на Валентин викове и съжалявам малко за безсмислената, от завист стрелба. Довечера ще се посмеем край огъня.
Но свистят криле, появява се ято патици — и отива по дяволите цялата ми благост. Хващам пушката, но си спомням, че е празна, и ми се иска да я строша, да я направя на трески… А патиците летят близко — едри диви патици. Това са най-хубавите, най-едрите патици от тия, които видях през днешната вечер.
Мъчението ми обаче не свършва с това. Изсвистя с криле и безстрашно се пльосна във водата недалеч от моя остров самотен паток. Той, види се, славно е прекарал днешния ден. Сит и доволен, се гмурка на плиткото, оправя си перата.
Ровя в джобовете си, търся макар и един забутан патрон, но не намирам.
Стрелят Валентин и оня непознат от горския нос. А аз, зашеметен, смазан от случилото се, седя на острова и гледам как от розовата грамада на залеза прииждат ята патици.