Възрастен сънародник, архитект, беше дотолкова омерзен от това безобразие, че отказваше да говори на родния си език и контактуваше с повечето българи на английски.
„Защо гледате в паницата на другите?“ — отчаяно каза веднъж търговският представител на България. — „Работете и печелете всички. Не искам да ви преча, но като пишете доноси, ме принуждавате да реагирам“.
В оня период с учудване разбрах, че и срещу мен има донос, въпреки че работех само по ограмотителна система за местното население на доброволци и личните ми доходи бяха символични. Твърдеше се, че съм предпочитала компанията на англичаните и другите хора от Западна Европа и непрекъснато съм прекарвала свободното си време с тях. Мотивът на доносника, вероятно, беше, че не е сред поканените на поредицата приеми, организирани от британските ми приятели.
Тогава се отървах от неприятни последици доста ефективно. Просто казах в посолството, че не съм осъзнавала това общуване да е забранено и ведро обещах още на следващия ден да спра да приемам в дома си приятелките си чужденки, като им обясня учтиво, че моето правителство забранява това. Естествено, дипломатите нямаха друг уместен ход, освен да ми се извинят и да ми препоръчат да поддържам контактите си спокойно.
Подозирам, обаче, че подобни доноси са разрушили немалко кариери и съдби.
И до днес, започне ли някой да добива популярност, да изпъква сред съседите си, моментално следват сплетни, злобни клюки и забележки, а нерядко и жестоки клевети, чиято единствена цел е да сринат репутацията на човека и да му попречат да напредне. От тези фалшиви обвинения и гнусни оскърбления често за невинната жертва няма измъкване. Неслучайно, пак в България съществува поговорката: „Ако заговорят, че сестра ти е лека жена, иди доказвай, че нямаш сестра.“
Един изключително колоритен резултат на завистта в националния ни характер е ненавистта на българина към собствената ни интелигенция.
Още в историческото си минало трудно понасяме факта, че някой умее или знае неща, недостъпни за нас. Затова, докато навсякъде по света народите почитат и пазят интелигенцията си, ние се чудим как да я унижим и да я натикаме в калта.
По времето на Петко Славейков, както е видно от собствените му спомени, битувало мнението, че говедарят заслужава по-висока заплата от даскала. Защо ли? Как тъй защо?! Нали човекът търчал подир говедата и в пек, и в дъжд, а даскалчето си приказвало с дечицата на светло и топло?
Тази абсурдна философия на отрицание битува и до ден днешен.
Неотдавна, в едно малко планинско селце разярен земеделец, който яростно дърпаше посивелите си мустаци, ми се оплака от местния фелдшер: „Зема толкоз пари“ — фъфлеше човечецът възбудено — „пък хич не знае ’кво е да се изпотиш. Аз мъкна тежка мотика, а той с бялата мантичка и леката слушалка ми се прави на велик!“
Социализмът използва умело тази благодатна почва, за да пусне гъсти филизи убийствената му политика на обезличаване. Учителите, лекарите, творците и учените имаха жалки доходи. Докато работниците се кичеха с гордия етикет „класа“, интелигенцията беше само „прослойка“. С ушите си съм чувала изрази като „интелигентски залитания“, „интелигентски отклонения“ или просто „интелигентщина“, които трябваше да се възприемат като отрицателни и обидни.
И до днес това отношение към духовния елит процъфтява. Спомнете си колко негативни бяха реакциите на обществото към учителската стачка. Помислете си какви са доходите на преподавателите в университетите и на учените в БАН или как едва мъждукат и как гладуват творците ни.
Един посредствен футболист е десетки пъти по-облагодетелстван и тачен и от най-заслужилия ни специалист в която и да било сфера на науката.
После, незнайно защо, от интелигентите се очаква да работят някак само в полза на обществото и да не проявяват капризите да искат добро заплащане. Това се възприема като скандално користолюбие и алчност от тяхна страна. Сякаш те не трябва да се хранят, а може някак да се справят с фотосинтеза.
И, ето какви са отровните плодове на завистта: Поради това, че ние, българите, не можем да понесем мисълта, че някой представлява нещо повече от нас, трябва с всички възможни средства да го накажем за това.
В резултат на тези абсурдни импулси, губим каймака на нацията си. Големи певци и музиканти се представят предимно в чужбина. Големи учени са постигнали великите си изобретения пак извън границите на Родината. В резултат на това безумие, губим не само престиж и слава, а и възможност за чисто материален просперитет.