— Какво става в този град? — попита владетелят на остров Ере. — Защо улиците са пусти?
— Лошо, много лошо, Ваше Величество — отвърна сенешалът.
— Какво му е лошото?
— Снощи нашият скъп закрилник, крал Мофадей, почина. Обявен е всеобщ траур.
— Ха! — зина от изненада Барди. — Затова ли той не ме посрещна?
— Да, Ваше Величество. Утре ще изгорим тялото му на клада, според обичая в страната ни. Кой ще го замести на трона?
— Никой. Мофадей няма наследници.
— Няма ли да изберете някой местен благородник?
— Не — отряза кралят. На този остров не са нужни много крале. Един е достатъчен.
— Искате да кажете, че… — промънка дебелака.
— Точно така, глупако. Не си от най-съобразителните. Сега настани двама ни в двореца, а бойците ми, където намериш за добре. Осигури им добро ядене и пиене, после повикай местните благородници в тронната зала, за да се запознаят с мен. Все пак трябва да знаят кой ще ги управлява пряко. Ще трябва да изберат и свой пълномощник, който да свежда до тях заповедите ми за изпълнение. По-нататък ще му пратя радиостанция и радист, този с мен има семейство и не е подходящ, освен това може да ми дотрябва по пътя.
— Радио… и какво? — изрече сенешалът вече задаван въпрос.
— Води ни в двореца и изпълнявай останалите нареждания. Дасо, Заган, и вие елате с нас.
Дебелият мъж припряно отвори парадния вход и ги поведе по вътрешните стълби. Не след дълго всеки от тях бе настанен в отделна стая, естествено за Барди бе отредена най-разкошната. В кралската спалня се намираше трупът на Мофадей, в момента тя не беше особено подходяща за настаняване.
Почивката е хубаво нещо, от нея не можаха да се възползват само часовоите и охраната на пленените атланти. Служебно ангажираните бойци очакваха с нетърпение да бъдат сменени. Късно през същата вечер последва богата вечеря.
На следващият ден Барди присъства на кремацията на Мофадей, след това събра на съвет местните благородници, които доста бързо признаха приоритета му на суверенен глава на острова. След избирането на техен представител за контакт с него, местната военна кампания приключи. В последствие неговото военно формирование се отправи натам, откъдето бе тръгнало. Да се завърнеш обратно в родния си град без претърпени загуби беше чудесно. Привечер на същия ден, бойците отново отседнаха в бившето гранично селище и кметът му отново ги нагости с вкусно печено месо. Тъй като този път останаха да нощуват там, част от бойците изчезнаха нанякъде със съответната част от местните красавици, а кралят и Заган се направиха, че не са забелязали това нарушение на бойната дисциплина. На сутринта военната колона потегли отново и след два дена път без особени перипетии се завърна в столицата Славна победа.
Първият посрещач на бойците се оказа Дзог. Той се беше излегнал на площада пред кралския дворец и примижал, блажено се жумеше под късните лъчи на следобедното слънце. Тропотът на конските копита го накара да се изправи. Конете не се подплашиха, защото бяха свикнали с неговото присъствие.
— Добре дошъл, император Барди! — изригна устата му леко подигравателно пламъче.
— Нали бях крал? — ухили се поздравеният.
— Беше, не вече не си. Човек разполагащ с владения в два континента не се нарича крал, а император. Царуваш на два острова — Брита и Ере, завладя и Америка. Ако ти не си император, да не би да съм аз? Жалко, че в Мохика не успяхме да кръстим някой гигантски планински връх на твое име.
— Вместо да ме поднасяш, отивай в обора си да преживяш овчи трупове и да дебелееш.
— Добре, че ме подсети. Преди малко точно за това си мислех, но вече започнах да забравям. Сигурно ме гони склерозата. Освен това имам чувството, че съм болен от тежка форма на хроничен мързел — отбеляза Дзог и се затътри към собственото си жилище. — Това летене ми взема здравето — промърмори по пътя.
Кралица Хелга излезе от парадния вход на двореца и се затича да прегърне съпруга си. Впрочем по определението на Дзог, тя можеше да се счита за императрица.