Сенешалът мълчеше гузно, готов да се разплаче. Физиономията му издаваше такова страдание, че Барди накрая реши да се смили над него.
— Събирай бързо разпилените документи и докладвай докъде стигна със зареждането на корабите. За последен път ти прощавам.
— Благодаря, господарю — въздъхна облекчено Горголан и се хвърли да събира изпопадалите по пода свитъци. — Никога няма да се повтори! — заяви той тържествено между силното пъшкане от направеното усилие.
След това се впусна да изброява доставеното на корабите, като ги изреждаше един по един. Кралят остана доволен от чутото. Шест месечният резерв на завоевателната експедиция беше осигурен. Сенешалът несъмнено притежаваше необходимите качества да изпълнява задълженията си, въпреки слабия сексуален контрол над собствената си личност.
Барди излезе от канцеларията на Горголан и тръгна обратно към кабинета си. На един от завоите на коридорите едва не се сблъска със сина си Викто, който изглеждаше доста развълнуван.
— Татко, благодаря ти! — успя да изговори младежът и го прегърна в изблик на отдавна стаена синовна обич.
Кралят остана изненадан от проявата му, защото синът му напоследък показваше голяма доза сдържаност в отношенията си с него и рядко проявяваше изблик на емоции. След това баща му го разгледа с друг поглед, сякаш едва сега го откриваше. Викто беше пораснал строен като родителите си, а тялото му бе доста мускулесто за възрастта му. Кестенявата му коса падаше над високо чело и пъстрите му, умни очи, светеха от радост, но в тях беше стаена и твърдостта на погледа, наследен от баща му. Лицето му с правилна форма определено можеше да се нарече красиво, над волевите му устни бяха поникнали меките косми на бъдещи мустачки. Малкият му нос беше вирнат предизвикателно.
Барди продължаваше да го оглежда и неволно му се любуваше.
— Благодари и на майка си, че се съгласи — каза той, неспособен да добави повече.
— Веднага ще го направя — отвърна радостно Викто, обърна се и забърза по коридора. Момъкът вече се чувстваше засрамен от проявените пред баща си чувства.
Барди продължи пътя си и скоро завари пред собствения си кабинет тълпа от хора, които го очакваха търпеливо, обградени от стражите. Той разпозна всред тях управители на фабрики, търговци, снабдители, военни и дори няколко кмета от близките села.
«Няма да се научат да се оправят сами с проблемите си — помисли недоволно. — Затова в другия свят казват, че кралската корона е тежка.»
5
Дългоочакваният ден най-сетне настъпи. За щастие беше безоблачен и лекият бриз приятно галеше косите на крал Барди, който се бе облегнал на перилата на горната палуба на «Завоевател» и наблюдаваше тълпата от изпращачи, струпана на кея на пристанището в Омала — най-голямото и най-близкото до столицата Славна Победа. Встрани от него се намираха Рок, Викто, Ламон, Горо и адмирал Нелси. Зад тях се извисяваха здраво прикрепеният към палубата ремонтиран хладилен фургон и внушителното туловище на Дзог, който зяпаше суматохата на сушата по-скоро от любопитство. Фургонът и драконът бяха изтеглени на палубата и след това настанени по надлъжната озова линия на кораба посредством специално укрепена платформа, годна да издържи тежестта им. Поради непрекъснатото плюскане в продължение на години, довело до прекомерното му напълняване, Дзог почти бе изгубил двигателните си навици.
Комините на корабите вече бълваха облаци дим, платната на мачтите бяха прибрани. Те бяха предвидени като резервни, в случай на повреда на парните машини или като допълнителна тяга на морските съдове при наличие на попътен вятър.
В тълпата от изпращачи, жените по кея бяха по-многобройни. Някои от тях размахваха цветни кърпички и лицата им бяха мокри от сълзи, тъй като силно преживяваха раздялата с любимите си съпрузи или синове. Други изглеждаха доволни, че ще се отърват от пияниците, които ги тормозеха в къщи и изпитваха злорадо задоволство, че половинките им за дълго няма да имат възможност да се отдават на вредния си порок, докато през това време те щяха да прибират техните добри заплати. Мъжете изпращаха синове и братя, децата — бащите си.
Обградени от охрана, на челно място всред изпращачите бяха застанали Хелга и Лина, заедно с дъщерите им Мейла и Инге. През бинокъла на Барди лицето на кралицата изглеждаше сухо и някак си вкаменено, тя беше изплакала мъката от раздялата с него през предишните няколко нощи и го бе направила тихичко, докато той спеше. Беше го отгатнал по мократа й възглавница, която случайно бе докоснал на разсъмване. Кралят изпита угризения на съвестта си, защото гледката не бе от най-приятните, а именно той бе причинил мъките на любимата си жена. За да се освободи тягостното чувство, което все повече го обземаше, Барди реши да даде очаквания от всички знак и носовите оръдия на флагманския кораб «Завоевател» изгърмяха. Тътенът от мощния гърмеж се блъсна в стената на кея и оглуши изпращачите. Останалите съдове от флотилията вдигнаха котви, надуха басовите си парни сирени и започнаха маневрите, необходими за излизане от пристанището. Хората струпани по кея, размаха ръце и кърпички. Кралят не можа повече да издържи на гледката, отплуването му към Америка в този момент му се стори като бягство от спокойствието и уюта, които напускаше. Сърцето му се сви в неприятна тръпка, той извърна глава и подаде бинокъла на сина си, който за разлика от него изглеждаше доста радостен. След това бегло погледна към Рок и остана изненадан. Не предполагаше, че суровият му приятел, който с един саблен удар на дланта си можеше да убие човек, без да му трепне окото, беше способен на такива силни чувства. По бузите на стегнатата, побеляла физиономия на огромния мъж, се стичаха сълзи.