— Драконите едва ли могат да прелетят такова голямо разстояние, дори и да се намират в най-добра физическа форма. Разходът на енергия в големите им тела е прекалено голям — усъмни се Хелга.
— Ха, виждам, че имаш тайни познания — подхвърли Барди.
— Защо, не ти ли харесва?
— Умните жени по принцип са голяма напаст.
— А глупавите са живо бедствие — отвърна ядосано жена му.
— Остава и да се скарате, след толкова хубавия обед — намеси се Лина. — И двамата трябва да се радвате, че сте си намерили умни половинки — произнесе тя с тон, който не търпеше възражение.
— Какво ли прави гургилът Кико? — смени тактично Рок темата на разговор. — Спомняш ли си, когато се материализира в замъка на Рогонал, след пристигането ни от Холивуд и битката с черните рицари? Дотогава не бях виждал през живота си същество, по-странно от него. Беше покрито със синя перушина и бе едно такова… ококорено, а ръчичките и крачката му имаха по три пръста. Често си го представям.
— Спомняш ли си какво ти съобщи той? — попита Барди и сам отговори на въпроса си: — Каза, че е прикрепил към теб някакъв лангедон, който му се пада нещо като роднина или доколкото разбрах родствен на гургилите вид, също обитаващ неизвестното за нас измерение. Дори назова и името му — Линифер. Така че сега и двамата си имаме нещо подобно на ангели хранители, а те сигурно се грижат и за семействата ни.
— Вярно, така беше. Само дето не знаем дали странните същества сега се навъртат наоколо или се намират кой знае къде?
— Твоят лангедон поне е с пресни сили, не е изтощен като Кико — разсмя се кралят. — Ако поиска, може да даде знак за присъствието си.
В този момент върху масата, непосредствено пред чинията на Рок Свенсон, тупна разкошен на вид банан.
— Какво е това? — възкликна Хелга, докато Лина разглеждаше плода не по-малко учудено.
— Нарича се банан и е добро доказателство за невидимото присъствие на странното същество, за което говорихме — рече Барди. — Сигурно набързо се е разходило през времето и пространството, за да ни поднесе нещо като десерт. Този вид плодове растат толкова далеч от нашия северен остров, че за два три месеца път по море едва ли могат да пристигнат дотук, без да се развалят. Сигурно затова са непознати в Обединеното Кралство.
— Какви са на вкус? — попита Лина. — Сладки ли са като ябълките?
— Сами ще прецените — взе Барди банана и започна да го бели, с намерение да го раздели на части, но преди да привърши с намерението си, пред всяка от останалите чинии се появи по още един жълт плод. Този път учудването бе по-малко, защото чудесата в света на Обединеното Кралство не бяха рядкост.
Хелга бе наблюдавала внимателно манипулацията с обелването на кожата на банана, затова бързо се справи със своя и отхапа късче от него.
— Вкусно! — възкликна тя. — Ще дам останалата част на децата.
— И аз ще направя същото — каза Лина.
— Вземи и моя — рече Барди. — Толкова съм ги ял, че са ми омръзнали. В Холивуд този плод изобщо не се смяташе за престижен и почти не му обръщаха внимание, тъй като от него се дебелее. А по-голямата част от артистите всеки ден следяха за телесното си тегло.
Рок последва примера му и тъкмо подаде своя на Лина, когато в трапезарията нахлуха Викто, Мейла, Нилс и Инге — децата на кралското семейство и на Рок и Лина.
— Вижте, вижте! — викаха те, докато всяко от тях държеше в ръце по един жълтите апетитни плодове. — Какви са тези неща, които се появиха от нищото?
— Казват се банани и служат за ядене — обясни още веднъж Рок, после се изправи, направи лек поклон, отправен към пространството над масата и рече: — Благодаря, Линифер.
На всички им се стори, че дочуха шум, подобен на плясване на криле, после всичко утихна. Повече банани не се появиха.
— Да се разходим до обора на Дзог — предложи Барди на Рок. — И без това жените искат да си поговорят на други теми.
Луксозният огромен обор бе долепен до жилищните постройки за прислугата, която отдавна беше свикнала с присъствието на дракона и стриктно изпълняваше нарежданията му, които се свеждаха до запалване на камината, почистване на голямото помещение и доставка на трупове от прясно одрани овци. Драконът години наред умираше от мързел и рядко излизаше навън, само за да задоволи природните си нужди. Предимно спеше, затворил огромните си очи, продължаваше да дебелее и единствено се оживяваше при посещенията на децата си Дорго, Луна и Мона или на Барди, Рок и магьосника Горо, с когото напоследък почти беше спрял да се кара. Не беше летял навън повече от година, а вероятно и не можеше, поради дебелината си. Барди и Рок го завариха да дреме над кокалите на полуизядена овца.