Лицето на Алис се изкриви в грозна, жестока гримаса.
— Ти отново извърши предателство, но това ти е за последен път, Сейдри. В отсъствие на господаря аз съм задължена да пазя живота и имуществото му. Арестувайте я!
— Какво предателство? — попита смаяно Сейдри. — Нищо не съм сторила.
Белтен пъхна под носа й парче пергамент.
— Една слугиня го е намерила в стаята ви — произнесе обвинително той.
Сейдри погледна бегло изписания лист.
— Нямам представа какво е това.
— Адресирано е до вас. Написано е от брат ви Едуин.
Сърцето и спря за миг и продължи да бие с удвоена бързина.
— Това е лъжа! Нямам нищо общо с това. Никога не съм го виждала! Повярвайте ми!
Лицето на Белтен помрачня още повече.
— Адресирано е до вас, подписано е от брат ви и беше намерено в стаята ви. Някой ви го е дал. Кой?
— Никой — извика гневно тя, потресена от нелепото обвинение. — Това е фалшификация. Искат да ми припишат вина. Не съм предала никого!
— Веднъж вече извършихте предателство — отговори невъзмутимо Белтен. — Преди да ви омъжи за Гай, господарят беше заповядал да ви охраняват ден и нощ, защото ви подозираше във връзки с бунтовниците. Аз също не ви вярвам, и тук е доказателството.
— Тя е коварна и хитра — изграчи Алис. — Тя е вещица. Ако не я хвърлите в подземието, ще избяга, и господарят ще побеснее от гняв.
Сейдри се вцепени от ужас.
— Няма да избяга — възрази уверено Белтен. — Тя е съпруга на Гай и аз нямам право да я хвърля в дупката. Но ще я охранявам лично.
Сейдри затвори очи и изпита безкрайно облекчение.
— Не! — изкрещя пронизително Алис. — Тя ще омагьоса и вас, както стори с другите. Вие сте безсилен срещу магията й. Повярвайте, знам какво говоря.
Сейдри се обърна към сестра си, побесняла от гняв.
— Ти си измислила всичко това, нали? Знам, че не можеш да пишеш. Кой написа това фалшиво послание под твоя диктовка?
Алис не й обърна внимание.
— Предупреждавам ви — заговори настойчиво тя, обърната към Белтен. — Спомнете си как избяга Моркар!
Белтен се обърна неохотно към Сейдри.
— Съжалявам, но лейди Алис е права. Хвърлете я в подземието — заповяда той на двамата войници.
— Почакайте! — извика отчаяно Сейдри. — Нека да прочета посланието!
Белтен вдигна рамене и й подаде пергамента. Сейдри прочете няколко думи и се обърна умолително към него.
— Това не е почеркът на Едуин!
— Няма никакво значение дали го е написал той, или го е продиктувал на друг — възрази рицарят. — Може би той не умее да пише и се е обърнал за помощ към някой монах, както правят повечето господари. Отведете я.
— Не, моля ви! — Сейдри се вкопчи в ръкава му. — Моля ви, не ме затваряйте! Заклинам ви!
Мъжете я блъснаха немилостиво. Белтен гледаше подире й със съчувствие и презрение едновременно. Сейдри хвърли отчаян поглед към сестра си.
— Алис, моля те, не го прави — прошепна с пресекващ глас тя. — Какво си мислиш, че ще постигнеш? Когато норманинът се върне…
— Ще те обеси! — завърши триумфално Алис.
Тежката каменна плоча падна с глух удар над главата й и я потопи в мрак.
Сейдри не се помръдна. Не смееше дори да диша, беше обгърнала с ръце раменете си. Сърцето й биеше с такава сила, че я беше страх да не се пръсне. След малко се опита да поеме дълбоко въздух, но това не й се удаде. Въздухът в дълбоката дупка беше малко и миришеше на човешки изпражнения. Мократа хлъзгава глина проникна между босите й пръсти. В затвора беше студено и влажно, но не това беше причината, поради която тялото й се разтърсваше от ледени тръпки.
Тя не беше сама и го знаеше. Чуваше тихи шумове, в краката й се стрелкаха мъхести животни — плъхове. Сълзи запариха в очите й. Колкото и да мразеше норманина, сега се молеше за завръщането му, уверена, че той ще я освободи. Ако се беше задържал повече от един ден в Дъмстънбъроу с хората си, щеше да се върне чак след два дни. Но тя нямаше да оживее дотогава.
Продължителен измъчен стон се изтръгна от гърдите й. Треперенето се усили, дъхът й излизаше едва-едва, тънък, накъсан. Дробовете й се свиха и не искаха да се пълнят с въздух.
Сейдри напразно се стараеше да се успокои. Опитът й да се освободи от спазмите в дробовете беше обречен на провал. Очите й излязоха от орбитите, по лицето й потекоха сълзи. Трябваше веднага да излезе от тази дупка! Трябваше да се махне оттук! Не й стигаше въздух — стените идваха по-близо и заплашваха да я смажат! Тя щеше да се задуши, щеше да бъде жива погребана под каменната плоча. Обзета от ужас, тя изпищя и с тежко пъшкане се опита да се изкачи по отвесната стена, за да стигне до падащата врата. Подскочи, впи нокти в камъните и мазилката, пое отчаяно въздух. Кръвта шумеше в ушите й. „Трябва да изляза оттук! Трябва да изляза оттук!“ Не можеше да мисли за нищо друго. Ноктите й отново и отново се впиваха в коравата глина и камъните.