— Аз съм, Ролф — повтори настойчиво той.
— Пусни ме да изляза — изпъшка тя. Гласът й едва се чуваше. — Пусни ме да изляза!
— Ей сега ще те изведа на чист въздух — отговори задавено той. — Не се бий с мен, дошъл съм да те взема.
Той я сложи на рамото си, тъй като тя беше твърде слаба, за да се изкачи сама по въжената стълбичка. После сръчно се изкатери по нестабилните стъпала. Пазачът пое от ръцете му безжизнения вързоп и Ролф излезе на повърхността.
Обърна се към Сейдри и не можа да удържи ужасения си вик.
Цялата в кал, с разбъркани коси, Сейдри клечеше в тревата. Ръцете й бяха омазани с кръв, ноктите изпочупени, по лицето също се виждаха кървави петна. Устните й бяха напукани и подути. Изранените й пръсти се бяха обезформили, раните по тях бяха покрити със засъхнала кал и кръв. Но най-страшен от всичко беше безумният поглед в разкривеното лице, стъклените очи, които примигваха безпомощно срещу слънчевата светлина. Очите на смъртно уплашено, полудяло от болка, животинче.
Ролф пристъпи към нея и тя се сгърчи, сякаш очакваше удар. Той се отпусна на колене в тревата.
— Сейдри, аз съм, Ролф. Ти си свободна… Всичко ще се оправи.
Тя го погледна в лицето, примигна няколко пъти, изпълнена с подозрение и страх. Напомняше му на лисица, хваната в капан, който всеки момент ще щракне. В гърлото му се надигна ридание. Той й протегна треперещата си ръка, без да я докосва.
— Сейдри?
Повярва, че е забелязал в мътния й поглед нещо като бегло просветване на разум. Тя простена и сведе глава. Все още пъшкаше задавено, ноктите й бяха заровени в земята. Ролф докосна нежно рамото й. По тялото й пробяга тръпка. Но този път не се отдръпна, не се възпротиви. Без да бърза, той я взе в прегръдката си.
Тя се вкопчи в него.
Ролф се изправи с товара си на ръце. Лицето му беше замръзнало в ледена маска, зад която бушуваше буря. Душата му ридаеше безгласно. Сейдри скри мръсното си лице във врата му, сълзите й намокриха кожата му. Лудото биене на сърцето и неравномерното дишане го уплашиха. Тя го стискаше с такава сила, че едва не го удуши. Ръцете му я обгърнаха, силни и нежни едновременно.
Погледът му потърси Белтен, който стоеше наблизо с разширени от ужас очи.
— Много съжалявам, но аз нямах представа… — заекна младият рицар и се обърна разкаяно към Гай: — Наистина съжалявам. Допуснах голяма грешка.
Гай кимна.
— Полудяла е — установи делово той. — Не си могъл да предположиш, че ще стане така. И друг път съм виждал такива неща. Дори силни мъже обезумяват, когато са затворени под земята. Той се обърна към Ролф: — Искате ли аз да я нося, милорд?
— Не — отговори почти сърдито Ролф, обърна се и понесе Сейдри към кулата. Прекоси с големи крачка залата, изкачи на един дъх стълбите, внесе я в стаята си и внимателно я положи на леглото. Тя се вкопчи в него като маймунка и захълца несдържано, отказвайки да го пусне. Ролф седна при нея, помилва израненото лице, зарови пръсти в разбърканата, мръсна коса. Тя плачеше на гърдите му и трепереше с цялото си тяло. Голямата топла мъжка ръка се плъзгаше по гърба й отново и отново, утешителна и нежна, вдъхваше надежда и сила.
— Стига вече, не плачи — шепнеше той. — Успокой се, мила, не плачи повече, шери. Аз съм тук, при теб, и всичко ще бъде добре.
И тогава тя започна да разказва с много мъка, прекъсвана от пристъпи на плач. Обясни му, че едва не е умряла, че не е могла да диша, че стените се срутили върху нея и я погребали жива. Пищяла и умолявала да я освободят, но никой не я чул. После се опитала да се изкатери по стената, докато ноктите й се изпочупили и кожата на пръстите й увиснала на парцали. Накрая започнала да копае с голи ръце подземен проход, но се изтощила и загубила съзнание. Гласът й беше дрезгав, накъсан шепот, безизразен и едва се чуваше след продължителните отчаяни викове.
— Не говори повече, скъпа — прошепна той, докато нежно разтриваше тила й. — Не говори, трябва да щадиш гласа си.
Постепенно треперенето й престана и тя затихна, скрила лице на гърдите му. Дишането й се успокои, но все още не беше нормално. От време на време я побиваха тръпки. Ролф беше безкрайно облекчен, но заедно с това в сърцето му бушуваше убийствен гняв.
Той усети присъствието на друг човек, обърна глава, без да престане да милва Сейдри и да я люлее в ръцете си. На прага стоеше съпругата му. Във втренчения й поглед се четяха омраза и сатанински триумф. Като видя гнева в очите му, омразата се превърна в страх и тя се отдръпна крачка назад. Ролф беше готов да избухне. Ала гласът му прозвуча спокойно и твърдо:
— Вън! — заповяда хладно той. — Чакай ме на чардака. И не смей да мърдаш от мястото си, преди да съм дошъл при теб.