Без да се колебае, той вдигна ръка и й зашлеви силна плесница. Алис нададе остър вик и падна на възглавницата. Той беше вложил в удара си само толкова сила, колкото лицето й да се подуе, но не й да й счупи челюстта. Съпругата му изплака и пропълзя към края на леглото. Той застана пред нея, лъхтейки от гняв.
— Омразата към Сейдри те заслепява и този път отиде твърде далече, Алис. От днес нататък си затворена в тази стая и ти е забранено да я напускаш. При никакви обстоятелства. Разбра ли ме?
Тя седна на крайчеца на леглото и втренчи поглед в него; малките й гърди се вдигаха и спускаха.
— Разбра ли ме? — изскърца със зъби той.
Алис отвори уста.
— Милорд — прошепна тя и гласът й беше потъмнял от страст. Погледът й се впи в устата му, после се устреми към слабините. — Милорд — повтори задъхано тя и от гърдите й се изтръгна накъсан сладостен стон.
Ролф си припомни как го бе умолявала да я набучи на кол, да я прониже. Задави го отвращение. Обърна се рязко и чу как тя се втурна след него, скочи на гърба му и се притисна към коравата плът. Той я отърси от себе си като ненужна вещ. Тя падна на пода и отново простена. Грубостта му не я уплаши, а увеличи възбудата и опиянението й. Ролф затръшна вратата зад гърба си.
Той хвърли бърз поглед в стаята си, за да се увери, че Сейдри спи дълбоко и без кошмари. Постоя малко над нея и сърцето му отново преля от нежност и съчувствие. Трябваше да стисне здраво зъби, за да свърши онова, което си бе наумил.
В голямата зала бяха само Гай, Белтен й Ателстън. Саксонецът единствен се осведоми за състоянието на Сейдри, но Ролф забеляза, че Белтен е угрижен, докато Гай изглеждаше напълно безразличен.
— Мисля, че ще се възстанови бързо — отговори той на Ателстън и удостои съпруга на Сейдри с хладен поглед. — Ти не си ли загрижен за състоянието на жена си?
Гай избягна погледа му.
— Но разбира се.
— Тя спи в леглото ми.
Гай не реагира.
Ролф беше неспособен да скрие недоволството си.
— Искаш ли да я събудиш и да я отнесеш в стаята ви? Ако не, по-добре е да остане там, където е. Аз ще прекарам нощта на някой от наровете в залата.
Гай пристъпваше смутено от крак на крак.
— Не искам да ви създавам неудобства, милорд.
— Всичко е наред — отговори остро Ролф. — Добре, значи Сейдри остава тук. — Той махна на Гай да си върви и се обърна към Белтен.
Рицарят се отпусна на едно коляно, извади меча си от ножницата и го постави в краката на Ролф.
— Аз съм на ваше разположение, милорд — проговори с твърд глас той.
— Прибери си меча — изръмжа Ролф. — Ако не бях видял искреното съжаление в очите ти, щях да те уволня от служба. Подземието не е място за дама. Но ще ти простя, тъй като не си знаел какво може да се случи. Не си можел да знаеш, че тя изпитва смъртен страх от затвора. Вдигни меча си, изправи се и се учи от грешките си.
Белтен се изправи и се поклони дълбоко.
— Благодаря ви за снизходителността, милорд.
Ролф го освободи с властен жест. Белтен дори не подозираше, че само преди няколко часа беше на косъм от смъртта — щеше да има честта да загине лично от ръката на господаря си. Ролф остана сам с Ателстън.
— Бих ви посъветвал да изпратите Сейдри в Дъмстънбъроу веднага щом оздравее, милорд.
Ролф се обърна гневно към стария саксонец.
— Положението започва да става непоносимо! Гай не ревнува, и това е във ваша изгода. Той ви се доверява сляпо, което е още по-голямо предимство за вас, иначе бихте загубили един смел рицар и верен боен другар.
— Да не мислиш, че не знам? Какво те е грижа за моите дела?
— Вие сте почтен човек и добър военачалник — отговори спокойно Ателстън. — Съжалявам, че дойдохте при нас сред бъркотията на войната, а не в мирно време.
— Тези размишления са за глупаци и поети.
— Изпратете Сейдри и съпруга й в Дъмстънбъроу — настоя невъзмутимо Ателстън. — Ако загубите най-добрия си човек заради нея, ще я намразите.
— Аз съм Ролф дьо Варен — отговори високомерно норманинът. — Аз съм Ролф Безмилостният, най-добрият сподвижник на краля. Да не мислиш, че не съм в състояние да победя едно бегло настроение, един каприз? Признавам, вещицата ме е омагьосала, но аз никога няма да забравя, че сега принадлежи на друг. Впрочем време е да си лягаш, старче.
— С радост ще се изтегна в леглото си — засмя се Ателстън и си тръгна, но на половината път се обърна отново към масата. — Дали това е бегло настроение, милорд, или се е превърнало в мания?
— Махай се оттук!
— В кое легло ще отидете сега?
Ролф преглътна резкия отговор и погледна мрачно след стареца. Саксонецът бе смел мъж и винаги казваше онова, което мисли. Как го бе нарекъл? Мания? Той не можеше да го допусне.