— И аз теб — прошепна тя и му помогна да се съблече. После се сгуши в него.
— Утре Гай потегля за Дъмстънбъроу — съобщи Ролф. — Иска веднага да започне строежа на новия си замък и да обиколи още веднъж земите си. Дадох му две седмици отпуска.
— Знам. Той ми каза.
— И какво друго ти каза? — попита Ролф.
— Нищо.
— Не те ли попита къде си прекарала нощта?
— Не — отговори несигурно тя. — Макар да знам, че е прекарал нощта с Лети, изпитвам угризения на съвестта.
— След като се върне, ще си изясним отношенията, обещавам ти. — Ролф милваше рамото й.
Сейдри много искаше да знае какви промени беше замислил господарят, но се боеше от отговора му. Какво можеше да направи той? Можеше да поиска от Гай да обяви брака си за невалиден. Можеше също да го помоли да запази сегашната братска връзка с жена си. Той със сигурност нямаше да се разведе с Алис, за да се ожени за незаконната дъщеря на стария граф. Сейдри се уплаши от глупавите си мисли. Тя не можеше да се ожени за норманина, даже и двамата да бяха свободни. Той беше враг на братята й. Макар да разпалваше страстта й, тя беше станала негова любовница само за да направи услуга на братята си — никога не биваше да забравя това.
— Как реагира Алис? — попита тихо тя. — Направи ли… някаква забележка? Знае ли, че си бил с мен?
— Нямам представа — отговори Ролф. — Алис няма право да напуска стаята си. Наказах я за онова, което ти е сторила. Бях бесен от гняв. Тази жена е дяволски зла. Предупредих я веднъж завинаги да престане с интригите си. Надявам се, че е оценила снизходителността ми. Можех да я накажа много по-строго.
— Наистина ли го направи заради мен? — попита плахо тя.
— А за кого другиго? — попита рязко той. — Тя едва не те уби!
— Но… но ти си я наказал вчера, преди да дойда в леглото ти.
— Поведението й спрямо теб няма нищо общо с нас, също както и наказанието й. — Ролф целуна меката, ухаеща коса. — Днес бих й наложил много по-строго наказание, защото ти си част от мен, заемаш важно място в сърцето и ума ми, а аз не търпя да нарушават моята територия, Сейдри. Всеки, който иска да ти стори зло, застава срещу мен.
— Не искам Алис да знае, че съм ти любовница — прошепна тя. — Моля те.
— Ти да не ме мислиш за глупак? Аз ли ще ида да й го кажа? — засмя се Ролф.
— Тя и без това ще узнае — отговори мрачно Сейдри. — Макар че тази сутрин не срещнах никого, хората от замъка много скоро ще узнаят за срещите ни. Тук никой не умее да пази тайна.
— Няма значение. Аз съм господарят, всички се страхуват от гнева ми и няма да посмеят да говорят лошо за теб. — Ролф се усмихна. — Пък и ти си единствената, която някога е посмяла да ми се противопостави, Сейдри.
— Вещиците нямат страх от обикновените смъртни — отговори с привидно високомерие тя.
Ролф избухна в смях.
— Штт! — изсъска тя и затисна устата му с ръка. — Ще събудиш цялата къща!
— Вещица — проговори нежно той и отново се засмя. — Хората спят, никой няма да ни чуе, само конете и мишките.
— О, божичко, май до бедрото ми се размърда мишле? Първо си помислих, че си ти, но беше подозрително малко.
Ролф се ухили, претърколи се по гръб и я вдигна на бедрата си.
— Щом е било толкова малко, със сигурност не съм бил аз. — Той сложи ръката й върху грамадния си член.
— Каква дързост — промърмори тя. — Твоето копие не е чак толкова голямо.
— Уверен съм, че е достатъчно голямо, за да те накара да хленчиш за милост, да плачеш от радост и да повтаряш задъхано името ми.
— Правила ли съм това, милорд?
— О, да, всеки път — отговори самодоволно той.
— И ти си въобразяваш, че е заради него? — Тя помилва нежно члена му.
Самодоволството изчезна от лицето му и той простена.
— Много добре знам, че беше… заради него.
— Какво нахалство — извика сърдито тя и започна да го милва в ускоряващ се ритъм.
— Говориш с господаря си, момиче — изпъшка той. — Нямаш ли… нямаш ли уважение?
Сейдри се смъкна към коленете му и стисна пениса му между гърдите си.
— Какво ще кажете сега, милорд? Оказвам ли ви нужното уважение? — прошепна умилкващо се тя.
— Учиш се много бързо, малка вещице. — Той я вдигна и нахлу в утробата й с мощен тласък. — Кой е господарят тук?
— Ти — изохка тя и се задвижи ритмично върху него. — Ти, разбира се!
Ролф беше разсеян. Седеше на гърба на сивия си жребец и се питаше какъв ли въпрос му бе задал Белтен. Погледът му следеше Сейдри, която вървеше бавно по пътя към селото и зави в овощната градина. Беше минал цял ден след срещата им в плевнята. Къде ли отиваше тя?
— Да започваме ли, милорд? — попита Белтен.
— Да, да — отговори нетърпеливо Ролф. Сейдри изчезна от погледа му между дърветата и високите треви. — Поеми началството! — заповяда той на Белтен, пришпори коня си и препусна към овощната градина.