Щом стигна до първите ябълкови дървета, той стегна юздите и се огледа. Сейдри не се виждаше никъде. Какво ли е намислила? — запита се любопитно той, без да заподозре нещо лошо. Тя сякаш беше потънала в земята, макар да беше някъде наблизо. Той смушка коня си и продължи по пътеката, като се оглеждаше наляво и надясно.
— Сейдри?
Никакъв отговор.
В сърцето му се надигна тревога. Тя не можеше просто така да изчезне. Нарочно ли се беше скрила? Може би имаше среща с пратеник на бунтовниците? А може би беше паднала и си бе наранила главата? Гласът му прозвуча остро.
— Сейдри! Сейдри!
Никакъв отговор. Ролф пришпори коня си и скоро стигна до другия край на овощната градина. Зад нея започваше гората. Не беше възможно тя да е прекосила цялата градина и да е избягала в гората. Какво ли беше измислила?
Някъде наблизо се чу смях.
Звънък, дяволит смях, който му беше толкова добре познат, че би го различил между стотици друга. Ролф изпита безкрайно облекчение — и нарастващо желание. Той се врътна назад.
— Сейдри? По дяволите, момиче! Престани да си играеш на криеница. Къде си?
Отново прозвуча дръзкият смях, а в следващия миг една ябълка го улучи по темето. Ролф смаяно вдигна глава към клоните. Сейдри му се усмихна от високо.
— Защо ме проследихте, милорд? — попита развеселено тя.
При тази прекрасна гледка Ролф загуби ума и дума.
— Какво правиш горе? — попита след малко той с привидна строгост.
— Бера ябълки, какво друго! — изсмя се тя. — Искаш ли още една? — Преди Ролф да е успял да протестира, тя замахна. Този път обаче той се приведе светкавично и ябълката не улучи целта.
— Какво, по дяволите, правиш там? — повтори безпомощно той.
— Бера ябълки — отговори през смях тя. — Защо ме преследваш?
— А ти какво си мислиш? — промърмори сърдито той. — Щом те видя, тръгвам след теб.
Сейдри избухна в радостен смях.
— Не си въобразявай кой знае какво, момиченце, и престани да ме замерваш с ябълки!
— Слушам, господарю.
Сейдри спусна разголения си крак към земята. Полите й бяха вдигнати почти до хълбоците.
— Слез при мен — помоли нежно той.
Тя вдигна едната си вежда.
— Но аз трябва да набера ябълки.
— Слез долу — повтори още по-нежно той.
— Ако ме искаш, трябва да се покатериш на дървото и да ме свалиш — заяви тя и се качи по-нагоре.
— Ти си полудяла! Клоните няма да издържат тежестта ми!
— Ако ме искаш — повтори тя и го погледна многозначително — трябва да дойдеш да ме вземеш, милорд!
Ролф въздъхна и се предаде. Посегна към най-близкия клон, изтегли се нагоре и се качи на дървото. Клоните се разлюляха опасно под тежестта му. Един изпращя заплашително. Без да се тревожи, Ролф се изкачи по-високо и посегна към стройния й глезен. Сейдри му се изплъзна, метна се като катеричка встрани от него и скочи на земята. Ролф я погледна изумено, тя се изсмя тържествуващо и застана точно под него с ръце на хълбоците.
— Какви са тези детински занимания, милорд? Знаеш ли как изглеждаш, увиснал на ябълката? Да не говорим, че клонът скоро ще се счупи!
Той скочи и в същия момент тя се втурна да бяга. Ролф я последва, посегна да я улови, но тя му се изплъзна. Той се стрелна надясно, тя хукна наляво; той скочи наляво, тя зави надясно и отново се изсмя. Ролф се ухили. Направи лъжливо движение наляво с надеждата, че тя отново ще завие надясно. Сейдри направи точно това и попадна право в ръцете му. Той нададе бойния си вик, вдигна я високо във въздуха и я завъртя в кръг.
— Пусни ме — помоли тя.
— Нали обичаш да си нависоко — подразни я той. — Искаш ли още малко?
— Ами ако ме изпуснеш? — попита през смях тя.
— Никога — отговори твърдо той и я притисна към гърдите си.
Тя го прегърна и се сгуши в него.
— Приятно ли ти е да си играеш с мен, Сейдри? — попита дрезгаво той.
Теменуженосините очи се потопиха в неговите.
— Опитвам се да те развеселя, милорд — отговори невинно тя. — Не ти ли харесва?
Ролф изръмжа нещо неразбрано. Не беше играл на гоненица, откакто беше шестгодишно хлапе.
— Това ми харесва много повече — прошепна той и захапа брадичката й. Устните им се намериха и се сляха в дълга целувка.
— Тук ли ще се любим? — попита уплашено Сейдри, когато той коленичи и я положи на тревата.
— Разбира се — отговори задъхано той. — Отдавна искам това, още откакто те видях за първи път.
Сейдри го гледаше.
Той лежеше по гръб, главата му почиваше върху купчината дрехи в сламата, той се взираше с отсъстващ вид пред себе си. Сейдри лежеше наполовина върху него, брадичката и опираше в гърдите му, краката й бяха преплетени с неговите. Ръката му беше на седалището й и милваше нежно закръгленостите му.