Беше нощ и двамата отново се срещнаха в обора. Ролф беше спокоен, коравата линия на устата му я нямаше, от цялото му същество се излъчваше дълбоко доволство. Божичко, колко е красив, каза си Сейдри и сърцето й се сви от болка. Ролф я погледна и в сините му очи светеше такава страст, че тя беше готова да избухне в плач.
— Защо ме гледаш така? — попита той. Ръката му се плъзна нагоре и пръстите му се заровиха в косата й.
— Обичам да те гледам, милорд — отговори смело тя. — Ти си толкова красив, че жените губят ума и дума само като те видят. И ти го съзнаваш.
Ролф се усмихна.
— И ти ли смяташ, че съм красив?
— Знаеш, че е така. Ти ме привличаш все по-силно и дори ми пречиш да си върша работата.
— Много добре — отговори спокойно той и помилва изваяното й ухо. — Значи сме квит. Защото в твое присъствие аз изобщо не съм в състояние да разсъждавам разумно.
Думите му я поласкаха и за да скрие радостта си, тя зарови лице в гъстите косми на гърдите му. Щастието й беше пълно. Или почти. В най-задното ъгълче на ума й постоянно се обаждаше досадно, смущаващо гласче, което ставаше все по-шумно. Това не е действителност, говореше й то, ти го прелъсти само за да помогнеш на братята си. Никога не го забравяй!
Сейдри искаше да забрави, копнееше да забрави. Да забрави поне до деня, когато отново щеше да заработи за братята си. Когато им обеща да му стане любовница, тя съвсем не си представяше, че ще бъде толкова хубаво. Вярно, Ролф беше избухлив и самодоволен, можеше да бъде рязък и властен, но в същото време беше безкрайно нежен и мил. Тя отдавна бе престанала да го мрази. Когато бяха разделени, тя мислеше единствено за него: само при мисълта за него кръвта й се сгорещяваше. Откакто се бе пъхнала неканена в леглото му, копнееше вечно да лежи в обятията му.
Не искаше да мисли за бъдещето, искаше да живее ден за ден, да вярва, че онова, което беше между тях, е единствената действителност, необременена от политика, война и предателство.
Тя помилва рамото му, подръпна нежно гъстите косъмчета, наслади се на копринената кожа, коравите мускули и жили. Обърна лице към него и попита почти страхливо:
— Не ти ли доскуча с мен, милорд?
Ъглите на устата му се вдигнаха.
— Да ми е доскучало? Нима оставих у теб впечатление, че скучая? Не ти ли доставих удоволствие? Веднага ще се опитам да се поправя. — Ръката му се плъзна по гърба й и се мушна между краката й.
Сейдри се отдръпна, взе ръката му и я задържа.
— Аз съм напълно доволна от теб, милорд. Бъди сериозен.
— Сериозен ли? Ти си тази, която постоянно си играе с мен и ме разсмива — отговори той и загриза ушенцето й.
Сейдри извърна глава.
— Сега не ми се играе. Кажи ми сериозно: не скучаеш ли с мен?
Ролф седна и я привлече към себе си.
— Какво целиш с тези въпроси?
— Не ти ли се иска — обясни тя колебливо с лудо биещо сърце — да ти изпратя някоя друга? Може би Лети или Бет? — Тя го погледна несигурно.
— Да не искаш да си поиграем тримата?
Сейдри го смушка в ребрата, за да престане да се шегува.
— Много добре знаеш, че не искам! Моля те… — в гласа й имаше истински страх — … кажи ми истината.
Усмивката му изчезна.
— Не скучая с теб, Сейдри. Никога не скучая с теб. Не искам нито Лети, нито Бет, нито която и да било друга. Искам теб.
Сърцето й направи огромен скок. Беше готова да се разплаче от радост. Лицето й засия.
— Беше ти приятно да го чуеш, нали? — попита нежно той и помилва бузата й.
Тя сведе очи.
— Да…
Ролф я вдигна и я сложи в скута си.
— Харесва ми да ти доставям удоволствие, Сейдри — заяви с предрезгавял глас той. — Харесва ми как ме гледаше преди малко.
Сейдри престана да мисли, защото членът му беше съвсем близо до отвора на утробата й.
— Пак ли? — изохка тя.
— Само за да разпръсна съмненията ти — отговори страстно той. — Никога няма да ми доскучее с теб, никога.
50
— Милорд? Може ли да поговоря с вас? — Алис стоеше на прага на стаичката, в която беше затворена.
Навън беше още нощ, но много скоро небето на изток щеше да посивее. Ролф, който се връщаше отсреща със Сейдри в плевнята, се обърна равнодушно. Не го беше грижа, че съпругата му го е изненадала.
— Какво искаш? Станала си много рано. — В гласа му имаше смях.
Алис не отделяше очи от него. Дали беше в добро настроение, защото цяла нощ се беше търкалял в сеното с онази курва, сестра й? Дали си мислеше, че съпругата му не знае нищо за срещите им? Не се ли чувстваше поне малко виновен? Не се ли смущаваше, че рицарите му и всички крепостни клюкарстваха за него и вещицата — и се надсмиваха на съпругата му? Двамата с курвата се бяха любили дори в овощната градина… като зайци, посред бял ден. Братът на Мери ги беше видял. Алис знаеше, че няма да постигне целта си, ако даде воля на гнева и унижението си. Но как, по дяволите, да скрие дивия гняв, който я изпълваше? А той, глупакът, беше толкова хлътнал по сестра й, че изобщо не забелязваше състоянието на съпругата си. И сега се беше облегнал най-спокойно на стената и чакаше с необикновено търпение. Алис дори повярва, че е видяла на лицето му полъх от усмивка, макар че коридорът беше осветен само от една догаряща факла.