— Вече ядох — прошепна тя и започна да го целува.
Той помилва голия й гръб и коравия задник. Сейдри усети, че членът му отново набъбна. И тя бе обзета от диво, неутолимо желание да се съедини с него, да го усети дълбоко в себе си. Като че любовта им можеше да прогони грозната действителност поне за известно време. Тя легна до него и започна да го милва. Потри гърдите си под мишницата му, ръката й се спусна към корема, после обхвана члена му. Ролф простена сладостно и се заигра с гърдите й.
Сейдри вдигна очи към него. Пламенният му поглед се потопи в нейния, той отметна глава назад и жилите на шията му изпъкнаха като въжета; напъха коравия си пенис в ръката й, отвори уста и шумно изпусна въздуха от дробовете си. Сейдри видя как чертите му се напрегнаха и продължи да го милва и мачка. Ръката й се плъзгаше в бърз ритъм нагоре и надолу по кадифената кожа, която потръпваше конвулсивно. Ролф простена и отново се заби в ръката й.
— Ах, Сейдри…
Тя застана на колене и започна да милва члена му с косата си, с лицето. Той изпъшка и зарови пръсти в копринените къдрици. Езикът й закръжи около главичката, облиза я, устата й се сключи около нея. Искаше да вкуси семето му, да го изпие.
— Не преставай — прошепна той.
Тя засмука жадно нежната кожа, езикът й продължи да го ближе и възбужда. После отвори широко уста и го пое дълбоко в устата си.
Ролф се надигна, хвана я през кръста, обърна я, легна върху нея и се потопи дълбоко в утробата й. Отдръпна се за миг, и пак нахлу в нея, отново и отново. Ръцете му милваха цялото й тяло. Тя стигна бързо до върха и даде воля на насладата си с дрезгави стонове и мощни тръпки. Той я последва и рухна, пъшкайки, отгоре й.
Двамата дълго лежаха един до друг. Телата им бяха окъпани в пот. Сейдри го милваше нежно, целуваше гърдите му.
— Колко време ни остава, преди да заминеш?
Ръката му спря за момент, после отново започна да гали гърдите й.
— Толкова ли си сигурна, че трябва да замина, малка вещице? — прошепна шеговито той.
Какъв добър артист, каза си сърдито тя и й стана тъжно.
— Не съм сляпа, милорд. Виждам приготовленията на войниците. Ти и рицарите ти отивате на война. — Тя седна до него и очите й се замъглиха от сълзи.
— Защо плачеш? — попита почти сърдито той и също се надигна.
Сейдри поклати безпомощно глава. Сълзите се търкаляха безспир по бузите й.
— Не се страхувай — продължи той с безкрайна нежност. — Няма да воюваме срещу братята ти.
Облекчението беше толкова силно, че й се зави свят. Едновременно с това изпита угризения на съвестта и мъка пред жестоката действителност, която не й позволяваше да се наслаждава на любовта си. Сълзите й не спираха да текат.
— Защо плачеш? — Ролф помилва бузата й.
Какво да му каже? Че се измъчва, защото не му е само любовница, а трябва да го следи и да докладва на братята си?
— Страх ме е. Страхувам се от онова, което може да се случи — пророни тя.
— Да се надявам ли, че поне част от този страх е за мен? — попита той и вдигна брадичката й.
Тя го погледна измъчено и кимна безмълвно.
Ролф се усмихна и нежно целуна устните й.
— Не се страхувай за мен. Аз ще се върна при теб, Сейдри. Нищо няма да ме спре.
— Ще има ли битки? — попита едва чуто тя.
Той се поколеба, погледна я изпитателно в очите.
— Надявам се.
— А аз се надявам, че няма да намерите Херуорд! — извика тя.
— Ние знаем къде се е скрил, скъпа — обясни той, без да отмества поглед от нея. В очите му имаше съмнение, но тя беше твърде разстроена, за да му обърне внимание.
— Откъде можеш да знаеш? Не можеш да бъдеш сигурен!
— Ние имаме много шпиони. Нашите са навсякъде.
Погледът му я прониза.
— Значи ще го унищожите — проговори измъчено тя.
— Да. Той е подготвил ново въстание.
Настойчивият му поглед я потисна, макар да знаеше, че той не би могъл да разгадае съкровените й мисли. Тя го прегърна, усети сковаването му, колебанието, преди да я притисне до себе си. Вкопчи се в него като удавница.
— Кога ще потеглиш?
Нещо липсваше на прегръдката му.
— След два дни. Чакаме пристигането на Роджър от Шрюсбъри.
Велики боже, значи и Роджър Монтгомъри щеше да вземе участие в похода! Срещу тези превъзхождащи го сили Херуорд Будният нямаше никакъв шанс. С част от разума си Сейдри осъзнаваше странната празнота на прегръдката му, напрежението, с което той очакваше отговора й.
— Щом армията ви е толкова голяма, мога поне да бъда спокойна, че няма да ти се случи нещо лошо — прошепна до рамото му тя.
Тя вдигна глава и видя смръщеното му чело.
— Наистина ли се тревожиш, Сейдри? — попита рязко той. — За мен ли те е страх?