— Да! — извика отчаяно тя и беше напълно искрена. Но между тях имаше толкова много лъжи и полуистини, че очите й отново заплуваха в сълзи.
Той я притисна към себе си и я смачка под тежестта си. Устата му завладя нейната с цялата страст, която допреди миг беше липсвала на милувката му. Целувката беше толкова силна, че устните й се спукаха. Сейдри не го забеляза. Грубата целувка беше добре дошла, за да успокои разбунтуваните й чувства.
52
На следващия ден Ролф напусна палатката си чак към обяд, за да седне на кралската маса. Сейдри отчаяно се опитваше да скрие тревогата си, но любимият й сякаш не забелязваше възбудата й.
Щом Ролф излезе, Сейдри хукна към града. Този път беше много по-предпазлива и постоянно се озърташе, но не забеляза някой да я следи. Когато мина през портите на крепостта, стражите поздравиха учтиво. Тя бе помолила Ролф да й даде няколко монети. Даде ги на сина на ковача и го помоли веднага да изпрати вест на Херуорд Будния, който според сведенията на Ролф се криеше в уелското село Кавлидок.
— Далече ли отивате? — беше го попитала тя.
— Само до Кавлидок — гласеше отговорът. — Аз ти вярвам, Сейдри — беше добавил той и я бе погледнал изпитателно в очите. Тя бе успяла да се усмихне, но бързо извърна лице, за да скрие изчервяването си.
Какво друго й оставаше? Трябваше да предупреди Херуорд за заплашващата го опасност. Иначе щеше да стане кървава баня.
На следващия ден Ролф се сбогува с нея на разсъмване. Беше още хладно, но това не беше единствената причина, поради която Сейдри трепереше под набързо хвърлената наметка. Ролф беше в пълно бойно снаряжение, с плетена ризница и наколенници, с подплатена черна наметка; на гърдите му блестеше огромен златен топаз. Той я прегърна и я притисна до гърдите си.
— Бог да те закриля, милорд — произнесе с пресекващ глас тя, без да отмества поглед от искрящо сините очи.
Мускулите на бузите му потръпнаха.
— Не можеш ли поне веднъж да кажеш името ми?
Сейдри навлажни пресъхналите си устни.
— Бог да те закриля, Ролф.
Той се засмя и отново я прегърна, Сейдри се вкопчи в него.
— Бог да те закриля, Сейдри — прошепна той и впи устни в нейните.
Погледна я за последен път и се откъсна от нея. Обърна се рязко и изчезна. Сейдри не излезе пред палатката, за да му помаха за сбогом. Тъжна и нещастна, тя се сви на кълбо в леглото, зави се с одеялото през главата и се раздвижи едва когато слънцето се изкачи високо на небето.
Унинието й не се разсейваше. Тя се изми, облече се и седна да яде. Все някак трябваше да прекара дните до завръщането му след една седмица, беше обещал той. Трябваше да преодолее сковаващия страх, страха за него, за братята си, за Херуорд, за всички мъже, които участваха в кървавите сблъсъци.
Велики боже, повтаряше си тя, аз държа на него, аз обичам норманина, а това не биваше да става. Не мога да го допусна. Той е наш враг, присвои си Елфгар. Той е съпруг на сестра ми! Аз съм само негова любовница. Искам и трябва да остана вярна на братята си!
Отчаяна, тя излезе от крепостта и тръгна безцелно из града, опитвайки се да се отърси от опасенията си, превърнали се в горчиво признание. Видя една опожарена овощна градина, чиито дървета се издигаха като черни скелети към мрачното небе, спомен от опожаряването на Йорк преди няколко месеца, спря под едно дърво, падна на овъглената земя и заплака горчиво. Когато вдигна глава, видя да се приближава едно момиченце. Сейдри скочи на крака и изтри сълзите от лицето си.
Момиченцето беше плахо, но много красиво младо същество. Сейдри го познаваше от скитанията си в града.
— Прощавай, господарке — заговори то и се изчерви смутено, когато забеляза мокрото й лице. — Трябва да говоря с теб, но ако искаш, ще дойда друг път. — И се обърна да си върви.
— Не, остани. Тези глупави сълзи… — Сейдри направи опит да се усмихне. — Името ти беше Мод, нали?
— Да. — Малката се изчерви и хвърли страхлив поглед през рамо. — Брат ти Моркар иска да те види.
Сейдри пое шумно въздух.
— Какво?
Мод се усмихна.
— Аз съм му приятелка — призна тя гордо и засрамено едновременно. — И му помагам да се бори срещу норманските кучета! Веднага му разказах за твоето пристигане. Разказвам му за всичко, което става в Йорк — прибави усърдно тя. — Той ми предаде, че приятелят му Алби ще те чака на шест мили северно оттук, където река Уейд завива покрай пътя. Той ще те отведе при него.
Сейдри изплака зарадвано и притисна Мод до гърдите си.
— Ти си прекрасно момиче — каза тя и благодарно стисна ръката й. — На колко си години?
— Ще стана на четиринайсет… след един месец — отговори малката и вирна брадичка.