Скоро пламна люта битка. С добре прицелени удари на меча Ролф се справи с дузина саксонци методично, хладнокръвно, всеки удар беше точен. След минути над полянката надвисна злокобна тишина.
И последният саксонец беше обърнат в бягство и Ролф свика хората си. Обзет от ужас, той обходи с поглед полесражението. На тревата лежаха безброй окървавени и умиращи бунтовници с отсечени крайници и разпорени кореми. Но поне дузина от умиращите бяха от неговите хора, които яздеха начело на армията и бяха посрещнали първия страшен удар.
— Предателство! — изкрещя Уилям и препусна към военачалника си. — Аз кръстосах меча си лично с предателя Херуорд! Само че подлото куче избяга и се скри в гората. Загубих трима от воините си, а Роджър само един. Какво стана при вас?
В гърлото на Ролф се надигна гадене.
— При нас е много по-лошо — произнесе с мъка той. Дузина от рицарите му, най-добрите в цялата норманска войска, лежаха на бойното поле и кръвта им изтичаше. Той откри Белтен, който продължаваше да се държи на седлото, макар че от рамото му струеше кръв. Пришпори коня си и препусна към него.
— Лоша ли е раната?
— Надявам се да оживея — изскърца със зъби Белтен, блед като призрак.
Ролф скочи на земята, помогна на младия рицар да слезе от коня и успя да спре кръвта с дебела превръзка, за която откъсна ивици от наметката си. Белтен се отпусна на земята и загуби съзнание.
Преди да дойде на себе си, раната му беше превързана. Ролф лично се погрижи за верния си спътник. Съсредоточените му движения издаваха дълга опитност. Но в главата му бушуваше буря. Дузина от най-добрите му воини загинаха… засада…
Направиха носилки от дебели клони и шума, погрижиха се за ранените, вързаха мъртвите за седлата, за да ги откарат в Йорк, където ги чакаше християнско погребение. Уилям отново отиде при Ролф.
— Много съжалявам за загубите ви — проговори той с искрено съчувствие.
— Ще продължим ли пътя си? — попита студено Ролф.
— Кавлидок ще бъде изгорен до основи, макар че бунтовниците отдавна са офейкали — отговори Уилям. — Роджър, който е наместник на Шрюсбъри, вече получи заповед да тръгне след тях. А ние двамата ще се върнем в Йорк… за да си ближем раните.
Ролф се взираше мрачно в падналите си другари — облени в кръв, обезобразени, младият Хайнрих без глава. Дванадесет от хората му, най-добрите воини в кралството, мъртви… предадени.
— Тези проклети саксонци имат шпиони навсякъде — процеди през зъби Уилям.
— Да, навсякъде — повтори безизразно Ролф. Предадени.
Беше му толкова зле, че се боеше да не повърне. Господи, чувстваше се като младеж след първата си битка! Внезапно се закашля и наистина повърна.
53
Ролф се върна!
Вестта, че Уилям и войниците му препускат към крепостта, се разнесе бързо и гарнизонът се оживи. Сейдри много искаше да изтича във външния двор, за да посрещне любимия си, но не посмя. Приличието изискваше да го изчака в палатката, колкото и усилия да й струваше това. Не можеше да отрече — тя чакаше с нетърпение завръщането му. Едновременно с това се страхуваше да го види отново, боеше се, че нечистата съвест ще я издаде. Дали Херуорд беше успял да се изплъзне от нападателите? Но на първо място беше страхливият въпрос: дали Ролф беше жив и здрав?
Някой отметна платнището на палатката.
Ролф застана на входа, слънцето го осветяваше отзад. Сейдри видя само силуета на широкоплещестата величествена фигура.
— Милорд? — прошепна задавено тя. Лицето й трепереше от напрежение.
Той влезе и спусна платнището. Лицето му бе като изсечено от камък, очите ледено студени. Сейдри се сгърчи, сякаш я бе ударил.
— Какво… какво се е случило?
Той я погледна втренчено, устата му се опъна.
— Какво се е случило ли? Южно от Кавлидок попаднахме в засада.
Очите на Сейдри се разшириха.
— Засада? Господи!
Челюстите му се раздвижиха.
— Е, виждам, че поне това не си знаела! — процеди през здраво стиснатите си зъби той.
Ръката й се стрелна към гърдите. Тя притисна треперещото си сърце и отстъпи крачка назад.
— Какво искаш да кажеш?
Ролф направи крачка към нея.
— Нима не знаеш какво имам предвид, Сейдри?
— Не — отговори с изтънял гласец тя.
— Истината! Кажи ми истината, Сейдри!