— Не знам… — Тя млъкна и очите й се напълниха със сълзи.
Той я сграбчи за раменете и я разтърси грубо.
— Ти ли ме предаде? Ти ли го направи? Знаеше, че сме тръгнали към Кавлидок! Аз бях глупак, че ти се доверих. Отговори ми!
Сълзите й преляха. Тя разтърси безпомощно глава. Искаше да отрече, да му възрази, но й липсваха думи. Беше изпълнена с чувство за вина и не можеше да го скрие. Изведнъж Ролф я блъсна грубо и тя падна на леглото.
— Ти си била! — изрева той. — Чета го в очите ти. Отговори ми! — изкрещя той. Лицето му беше тъмночервено, очите изпущаха светкавици, жилите по врата изпъкваха, корави като железни вериги; стиснатите в юмруци ръце трепереха.
Сейдри вдигна ръце към устата си.
— Трябваше да го направя — изхълца задавено тя. — Разбери, трябваше да го направя!
Ролф отпусна ръце.
Едва сега осъзна, че не е искал да вярва в подозрението си, че тя би могла да го убеди в невинността си. Но сега беше признала и нямаше връщане назад. Тя вдигна към него обляното си в сълзи лице.
— Поне ти се върна жив — прошепна нежно тя. — Надявам се, че не е имало сражение, че никой не е бил…
— Попаднахме на засада! Дузина от хората ми са мъртви… по твоя вина!
Сейдри изпищя ужасено.
Ролф се наведе с разкривено от гняв лице и я издърпа да стане.
— Ти си най-отвратителната лъжкиня, най-коварното същество, което съм срещал. Преструваш се на страстна любовница, а в това време хладнокръвно обмисляш как да ме предадеш и само чакаш сгоден случай!
Сейдри отвори уста да възрази, но пак не намери думи. Защото обвиненията му отговаряха на истината.
Той я изправи на крака и я потегли към изхода.
— Къде ме водиш? — изплака тя.
Ролф не отговори. Лицето му изразяваше студена решителност. Сейдри бе обзета от смъртен страх.
Когато и стана ясно, че отиваха в крепостта, тя започна да се отбранява.
— Какво ще правиш с мен? — извика гневно тя.
Ролф вдигна ръка да я удари и Сейдри изпищя. Той отпусна ръката си и отново я повлече след себе си.
— Ако не се подчиниш, ще те завлека за косата — изсъска той и ускори крачка.
Сейдри едва успяваше да върви в крак с него. Страхът я душеше. Не, той не можеше да направи онова, което тя подозираше…
Голямата зала беше пълна с рицари. Повечето седяха на високата маса, три пъти по-дълга от тази в Елфгар. Ролф блъсна Сейдри към подиума, където беше тронът на крал Уилям.
Там я принуди да падне на колене. Ръката му се вкопчи в косата й, сведе главата й, така че лицето й почти докосна пода.
— Ето я шпионката, месир.
В помещението се възцари тишина.
Уилям погледна военачалника си право в очите.
— Вашата любовница?
— Да.
Уилям се надигна.
— Опразнете залата! — Погледът му остана прикован в лицето на Ролф, докато мъжете излизаха един по един. Заговори едва когато останаха сами. — Сигурен ли сте?
— Тя призна — отговори студено Ролф.
Уилям погледна към коленичилата фигура.
— Станете! — заповяда остро той.
Ролф я дръпна за косата и я изправи, без да обръща внимание на плача й.
Сейдри вдигна поглед към краля.
— Значи ти си изпратила човек да предупреди Херуорд, че се очаква нападение?
Тя прогони сълзите си и вдигна глава.
— Да. — Гласът й трепереше.
— От кого узна плановете ни?
Сейдри се поколеба. Тя беше предала Ролф, но беше длъжна да го предпази от гнева на господаря му.
— Ослушах се в града, говорих с някои войници…
— Тя лъже — намеси се Ролф. — Аз се доверих на тази вещица, защото усърдно топлеше леглото ми. Казах й къде отиваме, за да разсея страховете й за съдбата на братята й. Аз съм един жалък глупак.
Уилям наблюдаваше внимателно пленницата.
— Красива жена. Много прилича на онзи негодник Моркар. Ти имаш дяволски късмет, жено, че лорд Дьо Варен те е омъжил за сър Гай дьо Шант. И аз имам шпиони навсякъде, затова знам, че това е второто ти предателство. Знам, че си освободила Моркар от подземието на Елфгар. И не си се разкаяна. Затова те осъждам на доживотен затвор. — Той повика стражите.
Сейдри се вцепени. Не можеше нито да мисли, нито да диша. Двама войници застанаха зад нея. Уилям заповяда да я хвърлят в затвора! Отчаяният й поглед се устреми към Ролф. Той не биваше да допусне това! Не можеше да им позволи да я хвърлят в тъмница. Трябваше да стори нещо, за да я защити.
Но той не я удостои дори с поглед. Когато двамата войници я хванаха от двете страни, Сейдри затвори очи. Съдбата й беше подпечатана. Всичко свърши. Тя щеше да гние в затвора до края на живота си. Нямаше да плаче, нямаше да се моли — щеше спокойно да погледне смъртта в очите. Защото, ако я хвърлеха още веднъж в подземна килия, това беше сигурна смърт. Тя пое дълбоко въздух и незнайно как успя да раздвижи краката си и да напусне залата между двамата стражи. Вървеше гордо изправена, само ръцете й трепереха.