След тази случка децата я избягваха и я изключиха завинаги от игрите си. Винаги когато поискаше да поиграе с тях, те приключваха играта и се разбягваха. А Алис не преставаше да съска в ухото й злобната дума:
— Вещица!
Сейдри седна в меката постеля. Така копнееше баща й да е още жив. Никога нямаше да забрави как след случилото се на поляната беше изтичала при него, обляна в сълзи, как той я вдигна, сложи я в скута си и я утеши. Тя го помоли да й каже истината.
— Наистина ли съм вещица, татко? Възможно ли е това?
Мъжът се поколеба. Сейдри се вкопчи в него и изведнъж разбра, че това беше истина.
— Не, миличка — отговори най-после старият граф и вдигна брадичката й. — Ти не си вещица. Не позволявай на злите езици да ти втълпяват такива лъжи.
Инстинктите на детето са непокварени, свободни от предразсъдъци и строго установени правила и норми, и Сейдри безпогрешно усети вътрешното му вълнение, несигурността му. Това не я успокои, не я укроти. Напротив, смущението й нарасна още повече. Вече не можеше да си запушва ушите, не можеше да обърне гръб на клюките. Хорският шепот я преследваше на всяка крачка. Трябваше да изпие до дъно горчивата чаша. Още на седемгодишна възраст да я нарекат вещица…
Тя не знаеше дали хората бяха прави, или не, затова се вкопчи отчаяно в думите на баща си и започна да избягва другите деца, които следваха примера на Алис и я засипваха с грозни думи. Сейдри прекарваше все повече време с баба си, помагаше й да приготвя лечебни прахчета и напитки. Или бродеше из горите, придружена от Тор, вълчото куче на Едуин, единственият й другар.
Времето лекува всички рани и Сейдри постепенно свикна със самотата и хорските приказки. Преследванията постепенно престанаха, защото децата пораснаха, ожениха се, създадоха семейства и вършеха работата си у дома и на полето. Много скоро Сейдри стана изкусна лечителка, дори по-добра от баба си, и местните я търсеха все по-често. Посрещаха я със смесица от плахост, несигурност и уважение, но без враждебност. Тогава баща й реши, че и е дошло времето да се омъжи, и започна да й търси съпруг.
Ала животът й нанесе още един болезнен удар, и тя отново се изправи очи в очи с грозната действителност. Сейдри преодоля и това и беше сигурна, че ще се справи и със затруднението, в което беше изпаднала със залавянето си от норманите. Тя се изправи, отметна коженото платнище на входа на палатката и впи поглед в първите розови ивици на хоризонта, които предвещаваха скорошно зазоряване. Изми се в легена, който й бяха оставили, и излезе навън.
Постът, който стоеше пред палатката й, хвърли бърз поглед към лицето й и се отдръпна настрана. Сейдри не му обърна внимание. Цял живот беше общувала с такива хора и отдавна беше свикнала с плахите им погледи. Но това стана твърде скоро след преживения кошмар и тя усети болезнено пробождане в сърцето. Погледна към норманите, които вече разваляха лагера си. И както металът е привлечен от магнита или слънцето от светлината, очите й потърсиха неговите.
Норманинът разговаряше с Гай, рицаря, който бе изпитал силата на сънотворното й лекарство. Погледът му бе устремен към нея.
Заля я порой от спомени. Как я бе държал в обятията си, как й показа превъзходството си, как я наказа с горещата насилствена целувка. А тя се почувства жалка и безпомощна като зайче, попаднало в капана. Споменът за случилото се я скова, гневът и омразата сгорещиха кръвта й. Ако онзи посмееше да я докосне още веднъж, щеше да му издере очите! Този път щеше да бъде достатъчно бърза. Побиха я тръпки, но погледът й не се отдели от неговия. И никога вече нямаше да се учудва от безстрашието му пред нейния „зъл поглед“.
Лицето на норманина остана безизразно. Изведнъж той се раздвижи и се запъти към нея с дълги крачки. Сейдри не се помръдна от мястото си. Не искаше да говори с него, не искаше да го вижда. Въпреки това не беше способна да се помръдне. Отново я връхлетяха старите опасения.
Не бяха далече от Елфгар. Алис щеше да излезе да ги поздрави и норманинът щеше да прозре измамата й. Това щеше да нарани мъжката му гордост и той нямаше да понесе, че е бил излъган от жена. Гневът му щеше да се уталожи едва когато узнаеше, че не тя е избраната да стане негова съпруга, а Алис, истинската Алис. Дали дотогава я заплашваше опасност?
Как да опази сестра си от женитба със смъртния враг?
Какво ставаше с братята й? Дали норманинът знаеше нещо за съдбата им? Той със сигурност знаеше повече от другите, защото принадлежеше към доверените хора на Завоевателя. Как да спечели доверието му, как да узнае истината? Той имаше остър ум и притежаваше опитност в отношенията със завладените страни. Ако разбереше, че тя очаква отчаяно вест от братята си, непременно щеше да се възползва от властта си над нея. Но тя беше длъжна да научи нещо.