Едуин изохка и се отпусна на колене пред безжизненото тяло на брат си. Сърцето му беше спряло да бие, разумът му не работеше. Само една мисъл го владееше: моля те, боже, дано е жив! Той се наведе над брат си и внимателно го обърна по гръб.
Раненият простена.
— Милостиви боже! — прошепна облекчено Едуин. Но само след секунда видя, че от гърдите на брат му струи кръв. Едуин притисна с две ръце зейналата рана, за да спре кръвта.
— Едуин… — прошепна с пресекващ глас Моркар.
— Не говори — помоли отчаяно големият брат. — Не си хаби силите. Моля те, не говори!
— Не мога повече — изохка Моркар.
Едуин притисна с все сила голямата рана.
— Ще се оправиш — прошепна трескаво той. — Няма да умреш.
Моркар отвори уста, но не можа да каже нито дума. И от устата му рукна кръв.
Едуин извика отчаяно и го притисна още по-силно в последен напразен опит да спре кръвотечението.
— Предадоха ни — промълви Моркар и сините му очи блеснаха за последен път. — Предадоха ни, Едуин.
Едуин искаше да му каже, че не бива да говори и погледна в угасналите очи. Празнота, макар че само допреди миг в тях светеше живот. Нищо.
— Велики боже, не! — изкрещя Едуин към небето и заплашително размаха юмрук. После прегърна брат си, залюля го като бебе и захълца дрезгаво.
Знаеше, че трябва да бяга, иначе щяха да го вземат в плен. Но тъгата и болката бяха по-силни от всичко. Не можеше да отмести поглед от любимото лице, не вдигна ръка да избърше сълзите си. В смъртта чертите на Моркар бяха мрачни и изразяваха горчивина той вече нямаше нищо общо с безгрижния, вечно засмян, младеж, който преследваше жените. Болката отвори огромна рана във и без това израненото сърце на Едуин. Брат му беше пронизан от врага само минута след като бе въвел хората си през тайната вратичка. Предателство.
Сълзите на Едуин пресъхнаха. Щеше да прекара остатъка от живота си в търсене на човека, който беше причинил смъртта на любимия му брат.
Той се изправи и вдигна брат си на ръце. Не можеше да го остави тук, също както не можа да остави и Сейдри. Направи крачка към вратата, когато хладният глас на Ролф дьо Варен го задържа.
— Спрете! — заповяда норманинът и вдигна меча си. — Вие сте мой пленник.
Едуин погледна в студените сини очи на смъртния си враг.
Едва тогава забеляза, че беше обкръжен от всички страни от нормански рицари. Това не го разтревожи особено. Той притисна към гърдите си изстиващото тяло на Моркар и преглътна тежката буца в гърлото си. Това беше краят.
Той беше победен. Елфгар беше загубен. Всичко свърши.
59
— Ще дойдеш ли, господарке? — попита страхливо старата жена.
Сейдри се уви в дебелата наметка. Беше в началото на януари и миналата нощ силната снежна буря почти бе засипала уелското село Левелин. Сейдри едва разбираше келтския диалект на жителите му, но вече бе свикнала с това изречение. Веднага щом разбраха, че гостенката им е опитна лечителка, селяните започнаха да я викат при болни и родилки.
— Разбира се, че ще дойда — отговори тихо тя.
Измършавялата сивокоса старица огледа красивата саксонка и отново, подобно на всички свои съселяни, изпита учудване от тихата тъга в очите й. Защо тази хубава млада жена беше постоянно тъжна? Никой не знаеше откъде е дошла. Един ден Херуорд я доведе и я настани в къщата на братовчед си, след което отново потегли на война. Жената бе в напреднала бременност, тялото й се издуваше под широките одежди, гърдите й бяха пълни и тежки. Дясната й очна ябълка, която понякога се изкривяваше навън, в началото плашеше селяните, но с времето свикнаха. Вече всички знаеха, че жената е добра и отзивчива. А Херуорд беше техният герой; дори само заради това жената, която носеше под сърцето си неговото дете, заслужаваше да бъде приета. Мъжът й трябва да се върне при нея по-скоро, каза си с лека усмивка старата жена, може би тогава тъгата й ще изчезне.
Сейдри влезе в къщурката на старицата, намаза с мехлем гърдите на съпруга й, който страдаше от пристъпи на тежка кашлица, приготви му силен чай и получи за труда си парче хляб и парче пушен говежди език.
Когато тръгна обратно към изкривената от вятъра къщичка, която обитаваше, в гърлото й беше заседнала буца.
Тя се уви по-плътно в наметката и се намръщи от болките в гърдите. Вече беше в седмия месец и се чувстваше тежка и тромава. Дали някога щеше да види отново родината си?
Знаеше, че няма смисъл да мечтае за неосъществимото.
Вечерта след битката Херуорд й разказа какво се е случило: Моркар загинал, Едуин бил взет в плен. Алби предал братята й. Сейдри плака седмици наред за Моркар, красивия, синеок, смел и толкова весел Моркар. Колко жестока беше съдбата. Най-добрите си отиваха твърде рано от живота. Едуин бил откаран в Йорк и осъден на доживотен затвор. След коледните празници Уилям и армията му щели да напуснат Уестминстър и пленникът щял да бъде отведен в Лондон. Слава богу, че бе жив.