— Лейди Алис, вечерята е отлична, но аз нямам апетит. Защо сестра ви не е в залата?
Алис видимо се скова.
— Сейдри прави, каквото й харесва. Често яде със слугините в кухнята и аз намирам, че там й е мястото. Понякога не я виждаме с дни. Кой знае къде се скита, за да упражнява магьосническите си изкуства.
Ролф закипя от гняв. Изведнъж блъсна стола си и скочи.
— Как смеете да се противопоставяте на указанията ми!
Алис изписка уплашено и притисна устата си с две ръце.
— Прощавайте! Бях забравила, че ми забранихте да говоря за нея. Но това е истината!
— Езикът ви издава ревност.
Алис изпъна рамене.
— Не мога да ревнувам копелето на една курва.
— Махнете се от очите ми! — заповяда грубо той. — Ядосахте ме.
Алис побледня и избяга нагоре по стълбата към покоите си.
Ролф се обърна към Ателстън.
— Защо лейди Алис мрази толкова сестра си? — Той говореше с приглушен глас и само седящите наблизо мъже го чуха.
— Правилно сте забелязали, милорд — отговори спокойно възрастният мъж. — Тя ревнува.
— Ако не беше толкова зла, щеше да е приятна гледка за окото.
— Не е виновна само тя. Причината е в майка й.
— Разкажете ми. — Ролф се отпусна отново на стола си.
— Граф Елфгар обичаше първата си жена повече от всичко на света. Лейди Мод му роди двама чудесни сина, силни и здрави момци. Ала скоро се разболя и не можеше да посреща съпруга си, както подобава на добрата жена.
Ролф вдигна рамене.
— В това няма нищо необичайно.
— Старият граф продължи да я обича с цялото си сърце. Не си потърси други жени.
Ролф се засмя скептично.
— Така ли? А нима Сейдри не е доказателство за противното?
— Едва след много години граф Елфгар се утеши с красивата доячка Ени, майката на Сейдри. Мод беше на умиране и графът беше болен от отчаяние. Ени беше красива, млада и обичаше да се смее. След смъртта на Мод се роди Сейдри, весело, здраво момиченце. Елфгар обичаше малката си дъщеря, бих казал дори, че я обожаваше. Той предложи на Ени да се омъжи за главния надзирател на крепостните, но Ени обичаше само графа и отказа да вземе друг. Остана в кухнята и Сейдри израсна в къщата. Беше навсякъде: в кухнята, в залата, в оборите, бродеше из горите. Хората знаеха, че е дъщеря на графа и тъй като не беше от благороден произход, тя се ползваше с всички свободи. Баща й я обичаше, братята й я обожаваха и всичко щеше да свърши добре, ако графът не беше взел за съпруга лейди Джейн, майката на Алис.
— Какво стана после?
— Граф Елфгар, който се бе влюбил в младата слугиня, съзнаваше, че не може да я направи своя законна съпруга, но пожела да има още законни наследници и се ожени за Джейн, която му донесе земите по северната граница. Това стана една година след раждането на Сейдри. Джейн беше пълна противоположност на Ени: студена, злобна и изпълнена с омраза особено когато разбра, че съпругът й има любовница и не е в състояние да се откаже от нея. Джейн му роди Алис, но Елфгар продължи да намира утеха при Ени. Престана да посещава леглото на съпругата си, но продължи да се отнася към нея с уважение. Джейн мразеше съперницата си и дъщеря й. Алис бе закърмена от най-ранни години с отровата на майка си. Тя намрази сестричката си още преди да е проходила.
— Графът не е ли имал и други жени?
— Нашият господар беше необикновен човек. Имаше нужда от една-единствена жена, която да го обича искрено и пламенно. След смъртта на Мод той обичаше само Ени. Сейдри е единственото му незаконно дете.
— Лейди Алис се опита да ми втълпи, че Сейдри е само едно от безбройните незаконни деца на баща й.
— Може би тя вярва в лъжите си, а може би и не.
— Вие сте мъдър като годините си, саксонецо.
— А вие сте по-мъдър от годините си, норманино.
Ролф се усмихна едва забележимо и Ателстън отговори на усмивката му.
— Вярно ли е, че Сейдри изчезва за цели дни? — Тази мисъл му беше крайно неприятна. Особено когато стомахът му се преобърна от тревога.
— Рядко се случва. — Ателстън го погледна пронизващо. — Задавате твърде много въпроси за сестрата, милорд.
Ролф срещна открито погледа му.
— Тя е красива жена. В началото вярвах, че именно тя ми е обещана за съпруга. При дадените обстоятелства мисля, че това е разбираемо.
— Не се ли боите от злия й поглед?
Ролф се изсмя сухо.
— И вие ли я смятате за вещица?
— О, да, тя е вещица — отговори съвсем сериозно Ателстън. И баща й го знаеше. Но е добра вещица.
— Тя е жена от плът и кръв и има нужда от мъж. — А предателското сърце му подсказа: моята жена, създадена е за мен.
— Напълно сте прав, милорд. Но тази нощ тя упражнява магьосническата си сила.