— Няма нищо — проговори тихо Сейдри, макар че лицето й пареше. — Знам, че не го направи с лошо чувство.
Тилди се отдръпна, очите й се напълниха със сълзи.
— Вярно е. — Тя избухна в плач. — Но защо изпусна купата с цвеклото? Какво ще правим сега? Сигурно ще заповяда да ни нашибат с камшик. А аз съм бременна!
Сейдри сложи ръка на рамото й и се опита да я утеши.
— Не плачи, Тилди. Обещавам ти, че норманинът няма да ти стори нищо лошо.
Страхът на Тилди не беше нещо необичайно. През малкото дни, откакто Сейдри работеше в кухнята, тя бе разбрала, че всички роби изпитват страх от новия си господар. Той беше толкова грамаден и винаги гледаше мрачно. Очите му бяха студени. Хората от селото бяха чували какви ли не истории за Ролф Безмилостния. Той се считаше за най-добрия военачалник на Уилям. Беше неумолим. При Хейстингс хората му бяха избили стотици саксонски стрелци, само една шепа бяха успели да се спасят в гората. Заради заслугите си бе получил имението Брамбър в Съсекс. Беше потушил въстание на саксонците и бе заповядал да обесят водачите. Наскоро беше опожарил Йорк, всяка къща, всеки плевник, всяко дърво, всяка градина, след като бе прогонил саксонските бунтовници. А на път към Елфгар беше сравнил със земята Кесоп, не беше пощадил даже нивите с жито. Сега пък бе станал новият господар и повелител на Елфгар.
— Ще опечем няколко хляба повече. Сигурна съм, че ще стигнат — продължи енергично Сейдри. — Престани да плачеш, Тилди. Излез навън и си почини, а аз ще допека хляба.
Ролф се усмихваше доволно. Ровът беше готов, изкопаната пръст и камъни бяха оформени във висок защитен вал. На хълма, в средата на изкопания в кръг ров, скоро щяха да се издигнат стените на новия му замък. Палисадата бе готова до половината. Могъщите дървени греди бяха високи два човешки боя. Скоро щяха да построят и новата голяма зала на Елфгар и да преустроят двора.
Ролф носеше само лек жакет и вълнен панталон. Тънката материя беше напоена с пот, беше залепнала за кожата му и очертаваше всяко мускулче и всяка жила на силното му тяло. Златните къдрици висяха мокри по челото му. Той изтри потта от очите си, прокле горещината, възседна коня си и препусна към къщата. Този път мина от задната й страна.
Пред него бяха ниските сгради на кухнята и складовете. От отворения покрив излизаха гъсти кълба дим. Ароматът на печено агнешко го удари право в носа и стомахът му се разбунтува. Една слугиня изнесе от млекарницата съд с масло, друга се запъти нанякъде с табла печено месо. Едно момче извади кофа вода от кладенеца и изчезна в кухнята. Дворът беше пуст. Скоро от кухнята излезе друга слугиня и тръгна към пивоварната.
Сърцето на Ролф спря да бие.
Той дръпна юздите и жребецът спря. Нямаше съмнение, това беше Сейдри.
Не я беше виждал няколко дни. Но мислеше постоянно за нея, макар че напразно се стараеше да я забрави.
През последните дни господарят на Елфгар беше капризен и мрачен. Постоянно кореше хората си, никой не можеше да му угоди, във всяка работа намираше кусури.
Когато Гай му обърна внимание, че не се държи добре, Ролф не отговори. Не каза нищо и когато Гай му предложи да прекара една нощ с Лети, селско момиче, което доставяло много радост на мъжете. Ролф не реагира, но си позволи да си поиграе с мисълта за една нощ в сеното. Огледа внимателно жените, които работеха в къщата, но нито една не успя да запали желание в слабините му. Защо да се занимава с тях. Но сега… Чувствата му веднага се събудиха.
Сейдри не го виждаше. Ролф дишаше с мъка. Неочакваната й поява го възбуди до крайност. Тя беше почти гола. Дългата риза лепнеше по пищните гърди и твърдото дупе и за мъжката фантазия не оставаше да добави почти нищо. Той видя дори частица от блестяща гола кожа. Забравил всички добри намерения, Ролф насочи коня си към нея.
Сейдри спря насред двора, разтърсена от нов пристъп на кашлица, и се приведе, за да намали болката в гърдите. Ролф скочи от коня си и я задържа, докато пристъпът премина. Тя трепереше с цялото си тяло и неволно се облегна на него. Похотта отстъпи място на искрена загриженост.
— Мина ми — изграчи дрезгаво тя, но не се откъсна от прегръдката му. След малко вдигна очи към него. Лицето й беше зачервено и блестеше от пот. Едната й буза беше подута. Тъмни кръгове заобикаляха красивите й очи. Вдигнатата на върха на главата коса беше влажна. Изведнъж в погледа й блесна ужас и тя се отдръпна. Ролф я пусна. Тя побледня и се олюля.
Ролф побърза да я подкрепи.
— Но вие сте болна!
— Пуснете ме — изохка тя. — Добре съм. — Явно й беше трудно да говори. Беше много слаба, за да се брани от него.