— Къде по-точно ще ме отведете — в моята постеля или във вашето легло?
— Покана ли е това? — попита подигравателно той.
— Не!
— Трябва само да ми кажете. Знаете, че не бих имал нищо против. — Гласът му беше мек като коприна.
— Аз обаче имам!
Погледът му спря на гърдите й.
— Волята ви се противи… но не и плътта ви.
Сейдри скръсти ръце.
— Това не е вярно.
— Не си мислете, че можете да спорите с мен и да спечелите — продължи все така меко Ролф. — Срещу мен нямате шанс. Никакъв.
— Мразя ви, норманино — отговори с треперещ глас тя.
— Къде е постелята ви?
— В залата — отговори неохотно Сейдри и не обърна внимание на предложената й ръка.
Двамата излязоха в двора. Сейдри вдигна лице към обсипаното с ярки звезди небе и пое дълбоко хладния нощен въздух. Ролф не можеше да отмести поглед от профила й, запленен от замайващата й красота. Сейдри забеляза жадните му очи и се изчерви.
— Да вървим — заповяда рязко той и я хвана за лакътя.
Сейдри се намираше в състояние на пълно изтощение, което й попречи да заспи. Едва бе задрямала, когато нечий груб глас я стресна, а две здрави ръце я разтърсиха.
— Сейдри, Сейдри, стани! Събуди се най-после!
Сейдри примигна сънено, докато забеляза, че над леглото й се бяха навели Ателстън и едър мъж с факла в ръка.
— Какво има?
Едно куче залая. Мъжете на сламениците се размърдаха. Един заповяда да пазят тишина. Второ куче започна да вие.
— Става въпрос за жена ми — продължи трескаво мъжът. Сейдри най-после го позна. — Работата отива на зле, Сейдри. Бебето не иска да излезе. То й е петото. Другите се родиха лесно, но това просто не иска да излезе. Моля те, помогни й!
Сейдри скочи на крака и се уви в наметката.
— Да, Джон, идвам — отговори успокоително тя. Мислите й бяха в хаос. Спешно й трябваше торбичката с билки.
— Какво става тук?
При звука на дълбокия мъжки глас Сейдри се обърна като ужилена. Норманинът беше застанал на стълбата, облечен само с вълнения си панталон, и стискаше в ръка гол меч.
— Става въпрос за Тилди, жената на Джон — обясни бързо Ателстън. — Раждането започна, но бебето не иска да излезе.
Сейдри мина бързо покрай спящите мъже.
— Нека някоя друга жена се погрижи за нея — заповяда сърдито Ролф. — Момичето е изтощено до смърт.
Сейдри спря в подножието на стълбата и го погледна в лицето.
— Няма друга, която би могла да й помогне, милорд — отговори с твърд глас тя. — Но ми трябва торбичката с билки.
Ролф я изгледа мрачно, после даде някаква заповед на Ателстън. Саксонецът забърза нагоре по стълбата, за да донесе билките. Сейдри не откъсваше поглед от едрата мъжка фигура. Ако й забранеше да се погрижи за Тилди, тя щеше да откаже да се подчини. Той мълчеше, само я гледаше. Ателстън слезе задъхан и й подаде кожената торбичка. Сейдри изскочи в тъмната нощ.
Виковете на Тилди се чуваха отдалеч. Четири деца на възраст от три до десет години се бяха свили в един ъгъл на мъничката стаичка и хленчеха уплашено.
— Тихо, милички, не плачете — опита се да ги успокои Сейдри и помилва най-малкия по главичката. — Скоро всичко ще свърши и мама отново ще бъде добре. Не бива да я тревожите.
Тя погледна сърдито Джон.
— Ти трябва да успокоиш децата.
Тилди беше окъпана в пот. Водите й бяха изтекли, тя се извиваше и стенеше от болка, пристъпите идваха почти непосредствено един след друг, но детето не излизаше. Сейдри разбра веднага какво не беше наред. Детето беше обърнато, искаше да излезе с крачетата напред, а това беше много мъчително за майката.
— Трябва да се опитам да го обърна — каза тя на Джон, без да вдигне поглед.
— Правили ли сте го и друг път? — попита Ролф.
Сейдри се обърна стреснато. Норманинът ги беше последвал и сега стоеше приведен в ниската колиба. Беше хвърлил тежката наметка върху голите си рамене. В колибата се възцари пълна тишина. Децата гледаха великана с разширени от уплаха очи. И Джон не беше способен да се помръдне.
— Трябват ми вода, сапун и чисти кърпи — проговори Сейдри, наведе се отново над стенещата Тилди и обърса запотеното й чело. Сега нямаше време да се разправя с норманина.
— Аз ще ти донеса — отговори Джон, зарадван, че може да се махне.
— Как е тя? — попита тихо Ролф.
— Загуби съзнание. Това е по-добре, защото ме чака доста работа. — Сейдри продължи да милва лицето на родилката.
Петгодишното момченце с червена косичка отново се разплака.
— Мамо, мамо! — хълцаше то.
Сейдри, която беше коленичила край сламеника, се обърна, за да го утеши. Безкрайно беше учудването й, когато Ролф взе малчугана в скута си и нежно помилва червените му къдрички. Никога не беше помисляла, че норманинът може да изпитва нежни чувства.