— Трябва да предотвратим тази женитба — прошепна тя.
— Не можеш да му попречиш — възрази Ателстън. — Ненапразно го наричат Безмилостния. Взема всичко, каквото поиска. Това е всеобщо известно, Сейдри. Той иска Елфгар и господарката му.
— Така е — потвърди горчиво младата жена. Без да иска, си припомни топлия му поглед и глас, когато бяха заедно в колибата при родилката. Припомни си и вкуса на устата му върху устните си, срещата в покоите му, когато мокрото голо тяло се притискаше в нейното. Слабините й се свиха болезнено. Защо Ролф толкова бързаше да спи с Алис? Защо тази мисъл я изпълваше с горчивина? Тя нямаше право да се меси, когато ставаше въпрос за благото на сестра й.
Не й дадоха никаква работа. Без да се тревожи от това, Сейдри излезе навън и тръгна към кухнята. Събитията от миналата нощ продължаваха да я глождят.
Дали приятелката й беше издала истинските си чувства? Дали и тя се чувстваше отблъсната от „злия поглед“ на Сейдри? Тя съзнаваше, че полудяла от болка, Тилди е изрекла думи, които в действителност не е мислила. Въпреки това изпитваше безмерна тъга и болка. Към това се прибавяше и чувството за вина, че се е провалила. Затова сега трябваше да подкрепи приятелката си в скръбта и нуждата.
Учуди се много, когато не намери Тилди в кухнята. Слугините й казаха, че господарят й е дал един свободен ден, за да се възстанови от раждането. Сейдри се запъти бавно към селото. Слънцето беше вече високо в небето и последните капчици роса по тревата бяха изсъхнали. Лекият летен ветрец носеше миризмата на овце, сено и прясно опечен хляб. Някъде високо в небето се рееше чучулига и дроздовете отговаряха подигравателно на песните й.
Палисадата на новия нормански замък ще е готова още днес, каза си Сейдри, когато наближи. Първият етаж на кулата вече се издигаше над земята. Над рова беше опънат подвижен мост, прясното дърво блестеше ослепително под слънцето. Група мъже работеха по падащата решетка. Сейдри се вгледа по-внимателно и видя норманина.
Той беше само по панталон и леки обувки. Голият гръден кош блестеше в златнокафяво. Слънчевите лъчи се пречупваха в разрошените руси къдрици и ги правеха златни.
За норманин косата му е твърде дълга, помисли си тя. Беше порасла до тила му, а повечето му сънародници ходеха късо подстригани. Но дори да се беше подстригал, опърничавата му коса нямаше да лежи гладко на челото, както я носеха норманите.
Той се обърна и погледна към нея. Сейдри се изчерви. Какво ставаше с нея? Защо бе спряла и го зяпаше? Той изтри ръце в панталона си и се запъти към нея. Тя си пожела да не бе спирала, но сега беше твърде късно. Затова вирна брадичка и изпъна рамене.
— Добро утро — поздрави любезно той.
Обзе я странно чувство. Ролф стоеше пред нея полугол, широкоплещест, с могъщи гърди, обрасли с руси косъмчета, в които блещукаха перлички пот, с тясна талия и корави хълбоци. Мускулестите бедра опъваха тесния панталон, членът се издуваше под тънката материя. Сейдри се принуди да го погледне в лицето. Очите му пламтяха.
— Не ме гледай така, момиче — проговори тихо той. — Много си… възбуждаща.
Тя усети, че се изчерви още по-дълбоко.
— Щом се излагате така на показ, трябва да очаквате, че минаващите момичета ще ви зяпат любопитно.
— Така ли? Значи се излагам на показ? — Усмивката го направи по-млад. — Наистина ли мислиш, че всички момичета ме зяпат?
Сейдри погледна към работниците, които спускаха решетката. Едва издържаше на напрежението.
— Много добре знаете, че е така.
— Нима съм привлекателен за жените?
Тя спря да диша.
— Не, но сте… различен.
— Какво означава това?
— Че не сме свикнали с такива като вас! — изфуча сърдито тя. — Висок като дърво, могъщ като планина, със златна коса и светла кожа — гледката е повече от необичайна.
Мъжът избухна в смях. Сейдри се учуди на мелодичния звук.
— Не всички са дребни и тъмни като саксонците — отговори със святкащи очи той.
— Всъщност е жалко.
— Не, добре е. — Той протегна ръка, докосна брадичката й с показалец и меко я повдигна. — Радвам се, че ти не си дребна и тъмна, Сейдри.
— Като Алис ли?
— Да, като Алис.
— За мен няма значение радвате ли се, или не — изсъска тя. — Трябва да продължа пътя си.
— Къде отиваш? Наредих днес да си свободна. Искам да си починеш.